— Това е домът ми — казва тя тихо.
— Хората непрекъснато напускат домовете си.
— Баща ми… — започва тя и спира.
Продължава, но оставам с чувството, че не възнамеряваше да каже точно това.
— Баща ми обожава Мишел. Не бих могла да му го отнема.
— Гретхен ще остане при него.
Матилде поглежда през прозореца.
— Не е същото. Той винаги е искал син. Дъщерите винаги са… разочарование. Дори Гретхен. Сега, когато има внук, очаква той да израсне във фермата.
— Това не означава, че трябва да го приемаш. Имаш свой собствен живот.
Гърдите й безмълвно се надигат и спускат. Единственият признак за вълнението й е вената, която пулсира на врата й.
— Не мога да оставя Гретхен. А тя не би тръгнала с мен.
Не, наистина не би тръгнала, мисля си аз и си спомням какво бе казала сестра й за нея. И въпреки това готовността, с която Матилде приема всичко, ме дразни. Иска ми се да я попитам дали смята, че Гретхен би направила същото за нея, да й кажа, че пропилява живота си, като угажда на капризите на човек, който преди малко се опита да ми я пробута като повредена стока. Но и без това вече съм казал повече, отколкото трябва, а и в този момент вратата се отваря и Гретхен влиза в кухнята.
— Кокошката с болното око става все по-зле — казва тя, притискайки купа с яйца до корема си. — Мисля, че трябва…
Спира, когато ме вижда. Матилде става и бързо се отдалечава от масата. Усещам, че се изчервявам, като че ли ни е хванала в нещо нередно.
— Какво прави той тук? — пита Гретхен.
— Просто си почивам — отговарям аз и ставам.
Матилде започва да мие кафеварката.
— Какво каза за кокошката?
Гретхен не отговаря, лицето й е достатъчно изразително.
— По-добре да се връщам на работа — казвам аз, минавам покрай нея и се запътвам към вратата. — Благодаря за кафето.
Матилде кимва леко с глава, но не се обръща към мен. Гретхен изобщо не ми обръща внимание, вперила е поглед в гърба на сестра си. Изминавам едва няколко метра, когато чувам повишените им гласове през отворения кухненски прозорец. В началото думите им са неразбираеми, но след това едната от тях — Гретхен — започва да повишава тон, докато накрая чувам какво си говорят.
— … да правя каквото казваш? Защо винаги се опитваш да развалиш всичко?
Не мога да чуя отговора на Матилде, разбирам само, че се опитва да я утеши. Гласът на Гретхен става все по-рязък.
— Да, правиш го! Кой ти дава правото да ми казваш какво да правя? Писна ми да се държиш като…
Чува се силен звук от плесница. След миг вратата се отваря рязко и Гретхен изхвърча навън. Матилде се появява на прага след нея.
— Гретхен!
Гласът й звучи измъчено. Гретхен се обръща и я поглежда в лицето, на бузата й ясно се вижда червеният отпечатък от плесницата.
— Мразя те.
Изтичва през двора. Матилде прави няколко крачки след нея, но спира, когато чува, че Мишел плаче. Преди да ме забележи, цялото нещастие е изписано ясно на лицето й. Обръща се и влиза вътре при сина си.
Излизам изпод навеса на конюшнята, като първо се оглеждам, за да се уверя, че Гретхен я няма. Какъвто и проблем да има с Матилде, предпочитам да не заставам между двете. Във фермата отново цари обичайната тишина. Тръгвам обратно към плевнята, не знам какво да правя. Няма никакъв смисъл да забърквам нова порция хоросан, сигурно вече наближава обяд и след като сутринта станах толкова рано, никак не ми се иска да се катеря по скелето точно сега. Ожаднял съм от кафето, затова отивам да пийна малко вода от крана. Както винаги вътре е хладно, мирише на старо дърво и кисело вино. Пускам крана и слагам шепи под студената струя. Чувам и някакъв друг шум въпреки плисъка на водата. Спирам крана и излизам от плевнята, бършейки ръцете си в гащеризона. Откъм гората край езерото се чува някаква дандания. Прекалено далече е и не мога да разбера какво става, но ако се съди по квиченето, сигурно още едно прасе се преселва в отвъдното.
След това чувам писък.
Гретхен.
Тръгвам по черния път, забивам бастуна в земята и се придвижвам като ту тичам, ту скачам на един крак. Врявата става още по-силна, когато наближавам кочините на прасетата. Чуват се викове, лаене и квичене. Стигам до поляната и виждам Жорж, нереза и Лулу, които се въртят в някакъв странен танц. Възрастният човек се опитва да вкара нереза в заграждението, а в същото време Лулу се хвърля като луда към него. Вбесеният нерез се върти в кръг и се опитва да достигне до кучето, блъска се в дъската, с която Жорж се опитва да го избута, и за малко да повали стареца на земята.