Гретхен стои наблизо като вкаменена, притиснала ръце до устата си.
— Хвани кучето! — крещи Жорж към нея, като се опитва да препречи пътя на нереза и едновременно с това да изрита кучето далече. — Махни кучето оттук!
Гретхен не помръдва. Виждам, че възрастният мъж бързо се уморява. Все по-трудно му е да задържи двете животни далеч едно от друго. Поглежда ме, когато се появявам на поляната, и Лулу използва този момент, за да се шмугне зад краката му. Жорж се олюлява и вече не стиска дъската така здраво, в момента, в който кучето се опитва да се измъкне настрани, нерезът се спуска към него. Чува се пронизителен писък и силно хрущене, когато задният крак на шпаньола попада в челюстите на нереза.
Моментално се хвърлям право към нереза, надявам се, че ще успея да го задържа далече от кучето. Все едно се блъскам в ствола на голямо дърво. Инерцията ме прехвърля през гърба на прасето, оставам без дъх, когато се стоварвам на земята от другата страна на животното. Опитвам се да се отдръпна настрани, ритам като луд към бивните на нереза, който вече се е извърнал към мен, и в този момент Жорж поставя дъската между нас.
— Вземи друга дъска! — крещи той.
Виждам една подпряна на оградата. Спускам се към нея, като по пътя вдигам бастуна си от земята. Заставам до Жорж и започвам да бутам прасето с дъската, след това стоварвам бастуна си върху главата му.
— Не толкова силно! — скастря ме Жорж.
Нерезът така или иначе не усеща. Той се блъска и бута в дъските, а Лулу пълзи и се опитва да се измъкне настрани, задният й крак се влачи след нея. След това Арно се появява до нас и натиска животното с цялата си тежест. Тримата бутаме и удряме прасето, използваме дъските, за да му пречим да вижда, и най-накрая успяваме да го вкараме в кочината. То се хвърля към оградата, но Арно вече е затворил и залостил вратата.
Обръща се към Жорж, като диша тежко и гледа мрачно.
— Как успя да излезе?
— Вратата беше отворена — заявява Жорж без всякакво колебание.
Той е най-малко задъхан от трима ни.
— Господи, не я ли провери?
Възрастният мъж поглежда Арно с укор.
— Проверих я.
— Не може да се отвори сама!
— Така е — съгласява се Жорж.
— Къде е Гретхен? — пита намръщено Арно.
Няма я наоколо. Но Матилде е тук, клекнала до шпаньола. Задната му лапа виси само на окървавената кожа. Арно поглежда кучето и стиска устни.
— Ще донеса пушката.
Матилде се опитва да вдигне животното.
— Какво правиш? — пита Арно.
— Ще я занеса в къщата.
— Стой тук. Връщам се след малко.
— В града има ветеринар. Ще закарам кучето там.
— Не. За нея е най-добре да й тегля куршума.
Матилде не отговаря. Изправя се на крака, притиснала Лулу до гърдите си. Кучето изпищява, когато кракът му увисва.
— Не чу ли какво казах? — ядосва се Арно.
— Чух.
Тя пристъпва напред. Той препречва пътя й.
— Никъде няма да ходиш. Остави я на земята и…
— Няма!
Отказът й го кара да замръзне на място. За първи път я виждам да му се противопоставя. Арно впива поглед в нея, но тя не мигва, лицето й е пребледняло, докато по неговото са избили гневни червени петна.
— Няма да ти позволя да я убиеш.
Този път не повишава глас, но не оставя съмнение, че е твърдо решена. За миг ми се струва, че Арно ще я удари. Но той отстъпва настрани.
— Прави каквото искаш. Но не очаквай да платя за ветеринаря.
Матилде го подминава, носейки с мъка тежкото тяло на кучето.
— Дай я на мен — казвам аз.
— Ще се справя.
Но не настоява. Лулу изскимтява, когато я хващам. Усещам, че Арно ме наблюдава. Изведнъж ми идва на ум, че може би си мисли, че причината да помагам на Матилде е казаното от него тази сутрин, че по този начин изпълнявам своята част от мълчаливото ни споразумение. Тази мисъл ме вбесява, обръщам се и виждам, че Гретхен е застанала зад нас.
Лицето й е изцапано от сълзи. Опитва се да не поглежда към Лулу, макар че погледът й непрекъснато се връща към крака на кучето.
Арно минава покрай мен и я хваща за рамото.
— Ти ли отвори вратата?
Тя е отпуснала глава на гърдите си. Арно я стиска за раменете и я разтърсва.