— Отговори ми! Ти ли отвори вратата?
— Не!
— Тогава как излезе нерезът?
— Не знам! Остави ме на мира!
Тя се опитва да се отскубне от ръцете му, но той я обръща така, че да вижда кучето.
— Виж! Виж какво направи!
— Нищо не съм направила! Остави ме!
Измъква се от ръцете му и побягва в гората. Арно я проследява с поглед, след това се обръща към нас.
— Тръгвайте, щом така сте решили! — нарежда той и с тежка стъпка се отправя към кочините.
Опитвам се да не друсам много кучето, докато го нося към къщата, оставил съм Матилде да вземе бастуна ми. Кракът ми се държи сравнително добре. Стигаме до микробуса и тя постила едно старо одеяло на предната седалка. Шпаньолът трепери, но близва ръката ми, когато го оставям там. Задният му крак изглежда така, сякаш е бил смлян в месомелачка. Счупената кост се показва през окървавената козина и за първи път си мисля, че Арно може би е прав. Така само удължаваме страданията му. Но кучето не е мое и не ми е работа да се обаждам.
Матилде затваря вратата и отива до шофьорската седалка.
— Искаш ли аз да я закарам? — питам, защото знам, че никак не й се ходи в града.
— Не, всичко е наред.
— Да дойда ли с теб?
— Не, благодаря. Ще се оправя.
Държи се като напълно чужд човек. Наблюдавам я как потегля по черния път и се движи бавно през неравностите. Микробусът стига до завоя и изчезва, след него остава само прахолякът, който бавно се разнася. Когато шумът от двигателя заглъхва, сякаш не се е случило нищо.
Лондон
Следващата седмица Джулс отново идва в бара. Все още е рано и няма хора. Кай, приятелят на Сергей, ми е донесъл кафе и обсъжда с Ди най-добрата рецепта за ориз на фурна. Слушам ги с половин ухо и в същото време наблюдавам входа. Точно се каня да отпия от кафето, когато вратата се отваря и вътре влиза Лени.
Оставям чашата на плота. Сам е, но щом той е тук, има голяма вероятност и Джулс да се появи след малко. Поглежда ме безразлично, но по погледа му личи, че знае кой съм. Отива в онази част на бара, където сервира Ди.
— Бутилка „Стела Артоа“ — поръчва той, без да ми обръща повече внимание.
Протяга се да прибере рестото и в този момент забелязвам златния часовник на ръката му. Часовникът е „Ролекс“ или имитация на „Ролекс“, голям, украсен с камъни. Забелязва, че го гледам.
— Какво?
— Просто се възхищавам на часовника.
Сещам се за това как ни попита колко е часът, когато с Клоуи го срещнахме на тъмната уличка. След толкова време не очаквам да си спомня случката, а и да помни, надали би я свързал с мен. Но съм го подценил. Брадясалото му лице се доближава към моето.
— Хич не ми пука за теб — казва той. — Ако имаш малко акъл, ще внимаваш това да не се променя.
Поглежда ме още веднъж, за да се увери, че съм разбрал, взема бирата си и сяда на една маса.
— Какво става? — пита Ди и идва към мен.
— Имаме си закачка.
Но в случилото се няма нищо смешно. Никой разумен човек не би искал да застане на пътя на Лени. Дори не знам защо го направих.
След това започвам да чакам, знам, че е въпрос на време. От изпитото кафе получавам киселини. Мисля, че съм се подготвил, но пулсът ми скача, когато виждам Джулс да влиза през вратата. Виждам момичето до него и първото чувство, което изпитвам, е облекчение, защото не е Клоуи. След това застават на светло и осъзнавам грешката си. Тя е, но не е онази Клоуи, която познавам. Косата й е по-ярко руса и фризирана, облечена е в къса червена рокля, която подчертава краката й, обути в обувки на високи токове. Когато бяхме заедно, почти не носеше грим. Сега е неузнаваема под дебелата очна линия и червилото.
Движи се малко зад Джулс, който отива при Лени, за да го поздрави. Не ме е видяла, а по студеното й изражение разбирам, че Джулс не й е казал, че работя тук. Не усещам, че съм се вторачил в нея, докато Сергей не се появява откъм кухнята с две бутилки водка „Абсолют“.
— Сложи ги във фризера, Шон — казва той и ми ги подава.
След това ме поглежда по-внимателно.
— И се усмихни, за бога! Изглеждаш така, сякаш се готвиш да убиеш някого.
Вземам водката от ръцете му и се запътвам към фризера под бара. Но не го отварям, защото в този момент Джулс и Клоуи идват към мен.
Джулс ме гледа право в очите, но Клоуи все още не забелязва към кого я води. Приближават и той я прегръща през рамото. Тя го поглежда изненадано и благодарността в погледа й ми къса сърцето.