Опитвам се да питам с равен глас:
— Каква неща?
— Ами… просто бълнуваше.
Отива от другата страна на леглото и се обляга на люлеещото се конче.
— Не беше на себе си, а и повечето неща, които казваше, бяха на английски, така че нищо не разбрах. Но млъкна, когато извадихме крака ти.
Говори така, сякаш в цялата ситуация няма нищо необичайно.
— Кои сте тия вие?
— Аз и Матилде.
— Само двете? Донесли сте ме дотук без чужда помощ?
— Разбира се — казва тя и закачливо се нацупва. — Не си особено тежък.
— Не, но… Защо не съм в болница? Не се ли обадихте за линейка?
— Нямаме телефон — казва го така, сякаш не намира нищо странно в това. — Но и не беше необходимо. Матилде разбира от тези неща и знае как да се погрижи за раната ти. Татко беше излязъл с Жорж и тя не искаше да… Е, успяхме да се справим сами.
Не знам какво искаше да каже, нито пък кой е Жорж, но точно в този момент има по-важни неща, за които да мисля.
— Матилде медицинска сестра ли е?
— А, не. Но тя се грижеше за мама, преди да умре. И е свикнала да лекува животните, когато се наранят. Санглошоните непрекъснато се бият и се нараняват на оградата.
Нямах никаква представа какво е „санглошон“ и изобщо не ме интересуваше.
— Значи дори не повикахте лекар?
— Казах ти, че няма нужда — гласът й звучи притеснено. — Не разбирам защо това толкова те тревожи. Трябва да си благодарен, че се погрижихме за теб.
Цялата ситуация става все по-сюрреалистична, но в положението, в което се намирам, не искам да предизвиквам никого.
— Благодарен съм. Но ми се струва… малко странно.
Успокоена, тя се настанява върху люлеещото се конче. Погледът й спира върху лицето ми.
— Какво се е случило с бузата ти? Падна ли, когато стъпи в капана?
— Ами… най-вероятно да.
Бях забравил за ожуленото. Докосвам мястото и болката запалва в мен спомени, от които сърцето ми започва да блъска. Свеждам глава и се опитвам да се съсредоточа върху настоящия момент.
— Капанът не ми изглеждаше много стар. Имаш ли някаква представа защо е бил поставен там?
Тя кимва.
— Това е един от капаните на татко.
Не знам какво ме шокира повече — непринудеността, с която го признава, или фактът, че има повече от един капан.
— Искаш да кажеш, че си знаела за него?
— Разбира се. Татко направи много такива. Той е единственият, който знае точно къде са поставени, но ни каза приблизително на кои места в гората трябва да внимаваме.
Произнася „татко“ с присвити устни, но думата не звучи детински, а с уважение. В момента обаче съзнанието ми е заето от съвсем други мисли.
— Какво се опитва да лови с тях? Тук наоколо, да не би да има мечки?
Имам някаква смътна представа, че в Пиренеите все още живеят кафяви мечки. Ние изобщо не сме близо до тях, но това е единственото що-годе невинно оправдание, за което се сещам.
Смехът на Гретхен убива и тази последна надежда.
— Разбира се, че не. Капаните са, за да спрат хората да влизат в земите ни.
Казва го като че ли поставянето на смъртоносни капани за хора е нещо съвсем нормално. Поглеждам към крака си, дори и в този момент не ми се иска да й вярвам.
— Не го казваш сериозно, нали?
— Горите са наша собственост. Ако някой влезе в тях, ще си получи заслуженото — Поведението й е станало хладно, дори високомерно. — А ти какво правеше в земите ни?
Скрих се от полицейската кола. Сега полицията започва да ми се струва по-малката от двете злини.
— Трябваше да отида до тоалетната.
Гретхен се кикоти и лошото й настроение минава.
— Обзалагам се, че сега ти се иска да беше почакал.
Успявам да се усмихна едва-едва. Тя ме оглежда внимателно, прокарвайки пръсти по гривата на люлеещото се конче.
— Матилде казва, че си стопаджия. На почивка ли си тук?
— Нещо такова.
— Много добре говориш френски. Да не би да имаш гадже французойка?
Поклащам глава.