Предпочитам да си мисля, че въпросът се отнася до Лулу.
— Не е добре.
— По-добре е да му спестите мъките. Матилде има меко сърце, но това невинаги е добре за околните. Ще оживее ли?
— Ако оживее, ще остане с три крака. Благодаря за помощта.
Качвам се в микробуса. Жан-Клод задържа вратата така, че да не мога да я затворя.
— Искам да говоря с теб.
Каквото и да има да ми казва, много се съмнявам, че бих искал да го чуя.
— Трябва да се връщам.
— Няма да ти отнема много време. И без това е време за обяд. Тук наблизо има едно заведение с прилична храна. Аз черпя.
— Не, благодаря.
— Все пак трябва да се храниш, нали? Единственото, което искам, е да ми отделиш няколко минути. Но ако ти се струва прекалено много…
Той дръпва ръка и ми посочва вратата. Колкото и да ми се иска да затворя вратата и да си тръгна, знам, че съм му задължен. Ако не беше той, Бог знае какво щяха да направят с мен Дидие и приятелите му.
— Качвай се — казвам аз.
В заведението няма много посетители, но ние сядаме най-отзад, далеч от всички останали. Поглеждам малкото меню, но мислите ми са много далече.
— Омлетите тук са хубави — съветва ме Жан-Клод.
Може и така да е, но напоследък ядох доста яйца. Поръчвам си специалитета на деня и една бира, имам нужда от нещо, което да поуспокои нервите ми.
— Е? — подканям го аз.
Жан-Клод оставя менюто на масата.
— Чух, че полицията е посетила Арно.
— Така е.
Жан-Клод изчаква за момент, но след като разбира, че няма да кажа нищо повече, продължава:
— Уважавам правото на всеки човек да защитава собствеността си, но мисля, че Арно отива твърде далеч.
Не мога да не се съглася, но Арно не е единственият виновник.
— Как е Дидие? Надявам се, че няма рани от огнестрелно оръжие?
— Дидие е идиот. Положението става още по-лошо, след като изпие няколко бири. Да се надяваме, че като порасне, ще поумнее.
— Не бих разчитал много на това.
Жан-Клод се усмихва мрачно на думите ми.
— Не се безпокой, повече няма да ви създава неприятности. Поговорих с него.
Ако се съди по израза на лицето му, разговорът не е бил особено любезен. Отпивам от бирата просто за да се намирам на работа. Жан-Клод все още не е докоснал виното си. Той също не се чувства особено удобно и въпреки нежеланието си започвам да изпитвам любопитство.
— Какво знаеш за брат ми? — пита той.
Ето, започва се, мисля си аз.
— Не много. Те не говорят за него.
— Но знаеш, че той е бащата на Мишел? И че беше въвлечен в някои… да кажем, бизнес проекти на Арно?
— Чух нещо такова.
— А знаеш ли, че Луи изчезна?
Колкото и да е странно, първата ми мисъл е, че съжалявам — знаех си, че този разговор е грешка.
— Не — отговарям аз.
Жан-Клод измъква от джоба си кожен портфейл, вади от него измачкана снимка и я поставя на масата пред мен. На нея е застанал до зелен пикап, а до него стои по-млад мъж, по-висок, но не толкова едър. Косата на Жан-Клод е полепнала по главата му, а лицето и гърдите му изглеждат мокри. Усмихва се напрегнато, докато другият мъж съвсем явно се смее и показва пред фотоапарата празна чаша за бира.
— Това е Луи. Чувството му за хумор е доста по-грубо от моето — в начина, по който го казва усещам и раздразнение, и обич. — Изчезна преди осемнайсет месеца. Предполага се, че е отишъл по работа до Лион, но така и не се върна оттам. Никой нито го е виждал, нито го е чувал оттогава. Нито аз, нито някой от приятелите му. Абсолютно никой.
Има нещо в мъжа на снимката, което ми се струва познато, но в момента не мога да определя точно какво. След малко се сещам. Облечен е в същия червен гащеризон, който нося в момента. Без да искам свеждам поглед надолу. Жан-Клод кимва.
— Това е неговият стар гащеризон. Държеше го в къщата на Арно. Твърдеше, че не иска да носи миризмата на прасетата вкъщи.
По друго време бих могъл да приема думите като обида. Плъзвам снимката по масата и му я връщам.
— Защо ми разказваш всичко това?
— Защото искам да разбера какво се е случило с него. И мисля, че Арно знае повече, отколкото казва.
Спира да говори, когато храната ни пристига. Имам нужда от време да събера мислите си, затова започвам разсеяно да побутвам телешката пържола и пържените картофи в чинията си. При други обстоятелства бих се зарадвал на промяната в обичайното меню от свинско, но не и днес.