Трябва ми известно време, за да разбера какво означава това. Във Франция селските райони като този са под юрисдикцията на местните полицейски управления, а Националната полиция действа в градовете. Има само една причина, поради която Жан-Клод би могъл да се обърне и към двете и аз се хващам за нея.
— Къде каза, че са го видели за последен път?
Жан-Клод се поколебава. Свежда поглед към чашата си и започва да я върти в две ръце.
— Два дни след като замина, са го забелязали на една бензиностанция в покрайнините на Лион. Записан е на охранителната камера, когато е спрял за бензин. Но това не доказва нищо.
Греши. Доказва, че брат му е изчезнал, след като е напуснал града. От начина, по който говореше Жан-Клод, бях останал с впечатлението, че Луи така и не е стигнал до Лион и че изчезването му е пряко свързано с Арно и фермата. Щом за последен път е забелязан в град от другата страна на Франция, това изцяло променя ситуацията.
Имам чувството, че от раменете ми се смъква тежък товар.
— Не си ли мислил, че полицаите може да са прави? Може да е имал добра причина да избяга.
Съзнавам иронията в думите си, едва когато ги изричам. Усещам срам, който съзнателно игнорирам.
Жан-Клод ме гледа внимателно, големите му ръце са отпуснати на масата. Имам неприятното усещане, че в момента ме преценява, преосмисля мнението си за мен.
— Ние с жена ми не сме благословени да имаме деца — казва той. — Освен нея Луи е най-близкият ми роднина. Както и аз на него. Винаги, когато прецака нещо, рано или късно идва при мен, за да го оправя. Защото съм му брат, а братята си помагат. Но този път не дойде.
— Виж…
— Луи е мъртъв. Не е необходимо полицията да ми го казва. Ако беше жив, досега отдавна да ми се е обадил. И Арно има нещо общо с това. Въобще не ме интересува къде е бил видян Луи за последен път, онова старо копеле крие нещо. Това, което искам да знам, е дали ще ми помогнеш да разбера какво се е случило с брат ми.
— Все още не виждам как мога да ти помогна. Дори не знам колко още ще остана във фермата — думите звучат като извинение дори в собствените ми уши. — Съжалявам.
Жан-Клод се изправя, вади от портфейла си банкнота, с която да плати обяда, и я оставя на масата.
— Няма нужда да…
— Казах, че аз те каня… Благодаря, че ми отдели време.
Обръща се и излиза от ресторанта, широките му рамене за миг задръстват вратата.
В кабината е като в пещ, задушавам се от миризмата на нагорещена пластмаса и масло. Микробусът се движи бавно, чувалите с пясък тежат и го притискат като котва. Натискам здраво газта, опитвам се да увелича скоростта. Едва когато започва да се дави, вдигам крак от педала, но не за дълго. Двигателят вибрира и се оплаква, докато се движа по почти празното шосе.
Не знам защо съм толкова ядосан. Или на кого. Може би на самия себе си. На първо място изобщо не трябваше да се съгласявам да разговарям с Жан-Клод. Макар че сега поне знам защо всички толкова мразят Арно. Съчувствам на Жан-Клод, съвсем естествено е да искаш да обвиниш някого, когато се случи нещо лошо, а характерът на Арно го прави много удобна мишена.
Но не виждам как би могъл да е отговорен за изчезването на Луи. От това, което съм чувал за него, бащата на Мишел лесно би могъл да си навлече нечий гняв. Или се е сблъскал с неподходящ човек, или е решил да среже връзките с миналото и да започне начисто.
Желая ти късмет в това начинание, казвам си мрачно.
Настроението ми не се подобрява, когато наближавам фермата. Последния път, когато излязох, очаквах с нетърпение да се прибера обратно вътре, сега усещам, че намалявам скоростта, когато наближавам портата. Спирам на банкета и оставам в кабината, докато моторът работи, вместо да изляза навън. Пътят се простира покрай мен и се губи в далечината в посоката, от която първоначално дойдох. За първи път, откакто пристигнах, установявам, че сериозно се замислям върху възможността да се върна обратно.
Обратно при какво?
Слизам, за да отключа, после повтарям същото действие, след като съм минал през портата. Подкарвам микробуса по изровения черен път и паркирам в двора. Отварям задната врата и започвам да прехвърлям чувалите с пясък в килера. Много са — купих толкова, колкото се побират в микробуса, не исках отново да се окаже, че не ми достига пясък.