Ако все още искам да го направя.
Избърсвам струйка пот от челото си и поглеждам към часовника, за да видя колко е часът. Но, разбира се, той е в раницата ми, където го оставих още когато започнах да работя по къщата. Оттогава не съм се сещал за него, но сега ме мъчи някакво необяснимо чувство, че закъснявам за нещо.
Хоросанът е свършил, което е чудесен повод за почивка. Свалям празната кофа надолу по стълбата, оставям я до скелето и отивам към къщата. Вратата на кухнята е отворена, почуквам на нея и Гретхен се появява отвътре.
— Матилде тук ли е? — питам аз.
Усмивката изчезва от лицето й.
— Защо?
— Каза, че тази сутрин ще ми свали конците. Но няма значение, щом не е тук.
При мисълта за отлагане на процедурата в мен се прокрадва някакво смътно чувство на облекчение, но Гретхен вече се отдръпва от вратата, за да ми направи място да вляза. Загорелите й крака прозират през тънката памучна рокля, с която е облечена.
За миг се поколебавам, но след това влизам в кухнята. По-критият с плочи под, издрасканата маса и столовете са познати и създават в мен усещане за уют, но нещо в стаята не е както трябва, когато Матилде я няма. Трупът на едно пиле лежи до умивалника, оскубан и гол.
— Ще дойда по-късно — казвам аз и се обръщам да си тръгна.
— Можеш да я почакаш.
Звучи по-скоро като заповед, отколкото като покана. Поглеждам през вратата към огрения от слънцето двор, а в това време Гретхен взема пилето, като го държи за жълтите крака. Главата му виси, когато го поставя на дъската за рязане. Забелязвам, че едното му око е помътняло и сляпо. Опитвам се да не реагирам, когато взема един голям сатър и прерязва дългия му врат.
— Защо не седнеш?
— Добре ми е и така.
Избутва отрязаната глава в мивката, обръща пилето и умело отрязва и двата му крака.
— Струва ми се, че вече почти не те виждам.
— Снощи вечеряхме заедно.
Вече се разбира от само себе си, че всяка вечер ще се храня с тях. През останалото време съм свободен да се наслаждавам на храната сам. Самотните вечери пред вратата на плевнята започнаха да ми липсват. Уморявам се от това всяка вечер да гледам как Арно изпива по бутилка от киселото си вино и как избухливостта му нараства с всяка следваща чаша.
Гретхен ме поглежда през рамо.
— Нямах това предвид. Нали не се опитваш да ме отбягваш?
— Не, разбира се.
— Добре. Реших, че съм направила нещо, което те е ядосало.
Нямам отговор. Тънките корички на раните, причинени от вилицата върху лявата ръка, сърбят и едва се удържам да не ги разчеша. Изведнъж започва да ми се струва, че ниският таван и тежките мебели ме притискат.
— Днес можем да обядваме заедно — казва Гретхен и измъква нещо червено от гушата на пилето. — Можеш да продължиш да ме учиш на английски.
Поглеждам към коридора, който води към стълбите, но от Матилде няма и следа.
— Мислех, че не ти е интересно.
— Вече ще внимавам, обещавам. — Ами… аз…
Въздъхвам с облекчение, когато вратата към стълбите се отваря и Матилде влиза в кухнята заедно с Мишел. Вижда ни и като че ли за момент спира, преди да влезе вътре.
— Не чух кога си дошъл — казва тя, прекосява помещението и отива до високия стол.
— Чака да му свалиш конците — обяснява Гретхен и пъха пилето под водата.
Кръвта от отрязаната му глава оцветява умивалника.
— Мога да дойда по-късно — предлагам аз.
— Няма проблем.
Бебето се бори и пищи, докато тя се опитва да го сложи в стола, лицето му става червено и мокро. Матилде се обръща към сестра си.
— Гретхен, можеш ли да вземеш Мишел?
— Заета съм.
— Моля те. Не иска да стои в столчето си, когато му растат зъби. Няма да се забавя — казва Матилде и се опитва да го успокои.
— Той е твой син, не знам защо трябва навсякъде да го нося със себе си — мърмори Гретхен, но избърсва ръцете си и отива да вземе племенника си.
— Ще сваля конците ти в банята — казва Матилде.
Обръща се и не вижда гневния поглед, който й отправя Гретхен.
Заобикалям масата, за да не мина много близо до Гретхен, докато сатърът й е подръка. Затварям вратата след себе си и следвам Матилде нагоре по стълбите. Сядам на ръба на ваната, докато тя взема от шкафа всичко, което й е необходимо — пинцети, малка чинийка и кърпа. Свалям чорапа и кракът ми се разкрива в цялата си прекрасна белота. На места раните все още са покрити с коричка, но около тях се вижда нова розова кожа, от която конците стърчат като мустаци.