Матилде кляка пред мен и започва да почиства и омекотява коричките на раните с кърпа, напоена в топла вода. След това простира друга кърпа в скута си и поставя крака ми върху нея. Чувствам се неловко, защото позата, в която сме застанали е твърде интимна.
— Не би трябвало да боли много.
Единственото, което усещам, е дръпване, когато измъква конеца с пинцетите. След това го оставя в чинийката и минава на следващия. Ръцете й са хладни и нежни. Гледам я, докато работи, внимателно наблюдавам всяко нейно действие. Смръщва съсредоточено вежди, когато някой конец е по-упорит и не иска да излезе.
— Как е Лулу? — питам аз.
— Няма промяна. Ветеринарят каза, че кракът е инфектиран.
Опитвам се да измисля какво да й кажа, за да не прозвучи банално, но нищо не ми идва на ум. Сега повече от всякога си мисля, че Жан-Клод беше прав — сантименталността на Матилде не помага на никого. Най-малко на кучето.
— Онзи ден видя ли Жан-Клод? — пита тя, сякаш е прочела мислите ми.
— Жан-Клод?
— Когато беше в града.
— Ами… Да, беше в магазина — отговарям аз, но имам чувството, че съм хванат в нещо нередно. — Как разбра?
— Доста дълго те нямаше. Реших, че може би си се забавил, защото си говорил с него.
Не казва нищо повече. Не съм сигурен накъде води този разговор, но нямаше да повдигне темата, ако не искаше да говорим за това.
— Каза ми, че Луи е изчезнал — започвам аз.
Лицето на Матилде остава абсолютно безизразно. Преди, когато я попитах за бащата на Мишел, тя каза само, че не знае къде е. Но нямам никакво право да й задавам въпроси.
Отмята назад кичур коса.
— Да, така е.
— Имаш ли някаква представа какво се е случило?
Усещам дъха й върху крака си.
— Луи каза, че има някаква работа в Лион. Взе пари от баща ми и замина. Това беше преди осемнайсет месеца. Оттогава нито съм го чувала, нито съм го виждала.
Струва ми се, че очаква да кажа нещо.
— Възможно ли е да е решил просто да вземе парите и да изчезне?
— Мисля, че не. Вече не. Ако все още беше жив, щеше да се свърже с някого. Може би не с мен, но с Жан-Клод.
Казва ми съвсем същото, което ми каза и брат му, но от нейната уста ми звучи по-достоверно.
— Жан-Клод мисли…
— Знам какво мисли Жан-Клод — Матилде вдига глава и ме поглежда.
Сивите й очи са спокойни и тъжни.
— Баща ми не е убил Луи. Ако някой е виновен, това съм аз. Никак не беше щастлив, когато разбра, че съм бременна, а последния път, когато се видяхме, се скарахме. Ако не беше станало така, сега всичко щеше да е съвсем различно.
— Не можеш да обвиняваш себе си. Може би ако баща ти разговаря с Жан-Клод…
— Не — казва тя решително и поклаща глава. — Баща ми е горд човек. Няма да промени решението си.
— А тогава не може ли ти самата да поговориш с Жан-Клод?
— Това с нищо няма да помогне. Той смята, че ние сме виновни. Каквото и да кажа, няма да промени мнението му.
Матилде насочва цялото си внимание върху конците и с това дава да се разбере, че разговорът е приключил. Пуска още един конец в чинийката и премества крака ми. През кърпата усещам топлината на тялото й.
— Само още един.
Усещам лека болка, когато дръпва последния конец. Оставя пинцетите в чинийката и намазва раничките от конците с дезинфектант. Сега кракът ми има някак недовършен вид, прилича на развързана обувка.
— Как се чувстваш? — пита тя.
— Добре съм.
Кракът ми все още лежи в скута й. Тя все още е положила ръка върху него и изведнъж започвам много силно да усещам допира й. Имам чувството, че през мен протича електричество там, където пръстите й докосват голата ми кожа. Тя също го усеща, съдейки по червенината, избила по врата й.
— Матилде, Мишел не спира да плаче.
Викът на Гретхен идва от долния етаж, раздразнителен и нетърпящ възражение. Матилде премества крака ми и бързо става от стола, контактът помежду ни е разрушен.
— Идвам — подвиква тя.
Взема пинцетите и чинийката и отново виждам умората в очите й.