— Мястото, където бяха конците, може да те боли ден-два. Все още трябва да пазиш крака си като стъпваш.
— Добре, благодаря — отвръщам аз.
Но тя вече си е отишла.
Изправям се и забелязвам отражението си в олющеното огледало над умивалника. Лицето ми е по-слабо, отколкото си спомням. Изгоряло е от слънцето и се бели, ъгълчетата на очите ми са осеяни с бели линии от това, че съм ги присвивал срещу силната светлина. Брадата довършва преобразяването — вече изобщо не приличам на себе си.
Известно време гледам този непознат и после слизам долу.
Странно е отново да обуя ботуш на наранения си крак. Кървавите петна по кожата на обувката още се забелязват, въпреки че няколко пъти се опитвах да ги изчистя, а зъбите на капана са пробили симетрични дупки от двете страни. В крайна сметка ще се наложи да си купя нови обувки, но засега ми стига и това, че като погледна надолу, виждам два почти еднакви крака.
И все пак привиквам бързо. Вече започвам да забравям как се чувствах, когато кракът ми беше превързан и носех гумена подметка. Имам странното усещане, че всичко се връща обратно към онзи момент, преди да стъпя в капана, като че нишката на живота ми продължава от онзи миг, в който я изоставих.
Въпреки това все още не отпускам цялата си тежест върху крака и когато тръгвам на обичайната си следобедна разходка до езерото, вземам и бастуна. Вероятно имам нужда повече от психическа, отколкото от физическа подкрепа, но сега не искам да навлизам по-дълбоко в този проблем. Когато кракът ми оздравее напълно, вече няма да има причина да остана тук, а аз не съм готов за това.
Все още не.
Отивам на обичайното си място на скалата и се настанявам до ствола на кестена. Езерото е съвсем тихо, по това време на деня спокойната му повърхност не е нарушена даже и от патиците. Но дори и тук се забелязва промяната. Годината отминава, без да я усетя. Листата на околните дървета са станали по-тъмнозелени в сравнение с цвета им, когато пристигнах, и въпреки че все още е горещо, слънчевата светлина изглежда малко по-ярка. Лятото наближава края си и времето започва да се променя. Потърквам китката си там, където преди носех часовник, и поглеждам към тъмния облак на хоризонта. За първи път, откакто съм тук, небето не е чисто синьо.
Преди не можех да си представя, че на това място идва зима, сега вече мога. Когато тръгвам обратно по пътя, забелязвам, че черният облак се е разпрострял още повече и е започнал да затъмнява слънцето. Докато вървя през гората, усещам във въздуха заплахата от наближаващ дъжд, но поне статуите стоят по местата си без всякаква промяна. Пан все така подскача като луд, забулената жена стои все така безмълвна и печална. Под тъмното небе изцапаното място върху стария камък още повече прилича на кърваво петно.
— Здрасти.
Стряскам се. Гретхен седи на разчистената полянка, където двамата с Арно преди време отсякохме брезата. Този път нито Мишел, нито Лулу са с нея — сама е, плете венец от белите цветя, които покриват полянката като килим. Поглежда ме самодоволно и нещо в нея ме кара да мисля, че ме е причакала нарочно.
— Не те видях — казвам аз. — Какво правиш тук?
— Търсих те — отвръща тя, изправя се и завързва цветната плитка в кръг така, че да се образува венец. — Обеща ми да имаме урок по английски този следобед. Забрави ли?
Спомням си, че спомена нещо подобно, докато бяхме в кухнята, но съм съвсем сигурен, че не съм й обещавал нищо.
— Съжалявам, но ще го оставим за някой друг път. Трябва да се връщам на работа.
— Не е необходимо да отиваш веднага, нали?
Приближава към мен с онази нейна обезпокоителна усмихва. За момент си мисля, че ще постави венеца от маргаритки около врата ми, и инстинктивно отстъпвам назад. Вместо това тя минава покрай мен толкова близо, че усещам допира на тънката й рокля. Протяга се и поставя венеца на врата на една каменна нимфа.
— Ето — казва тя. — Как ти се струва?
— Много е хубаво. Както и да е, трябва да се връщам на работа.
Но е по-лесно да го кажа, отколкото да го направя. Гретхен е препречила пътя ми и когато се опитвам да я заобиколя, тя прави крачка встрани и не ми позволява да мина. Ухилила се е до уши.
— Къде отиваш?
— Казах ти, обратно на работа.
— Не, не — поклаща тя глава. — Дължиш ми един урок по английски.
— Може би утре.
— Ами ако не искам да чакам до утре?
Усмивката й е едновременно закачлива и леко заплашителна. Или може би само си въобразявам. Опитвам се да потисна желанието отново да отстъпя.