Кауфман издиша бавно през носа, усещайки как напрежението в тялото му се разсейва.
Мразеше подобни конфронтации — караха го да се чувства като некадърник с вързан език. Като се замислеше, мразеше и подобни хора — убедените в правотата си кретени, които вирееха така добре в Ню Йорк.
Когато Махогани се събуди, беше почти шест. Със здрачаването сутрешният дъжд беше намалял до ръмеж. Въздухът миришеше на свежест, доколкото това бе възможно в Манхатън. Той се протегна в леглото си, отметна мръсното одеяло и стана за работа.
Дъждовните капки тропаха по кутията на климатика в банята и изпълваха апартамента с ритмично плющене. Махогани включи телевизора, за да заглуши шума, без да обръща внимание на образите върху екрана.
Приближи се до прозореца. Шест етажа по-долу улицата беше претъпкана с хора и коли.
Нюйоркчани се прибираха след тежък работен ден, за да се забавляват и да правят любов. Хора излизаха от офисите и влизаха в автомобилите си. Някои щяха да бъдат сприхави след потен трудов ден в офис с лошо проветрение; други, кротки като овчици, щяха да тръгнат бавно по авенютата към домовете си, съпроводени от непрекъснат поток от тела. А трети вече се тълпяха в метрото, слепи за графитите, нашарили всяка стена, глухи за брътвежа на собствените им гласове и за студеното бучене на тунелите.
Тази мисъл доставяше удоволствие на Махогани. В края на краищата той не беше част от стадото. Можеше да стои на прозореца и да наблюдава хилядите глави под него, защото знаеше, че е избран.
Разбира се, той също трябваше да гони крайни срокове като хората на улицата. Но неговата работа не беше безсмислен труд като тяхната, а по-скоро свещен дълг.
И той беше принуден да живее, да спи и да сере като тях. Но това, което го движеше, не бяха финансови потребности, а нуждите на историята.
Махогани следваше велика традиция, която беше по-стара от Америка. Той беше нощен ловец като Джак Изкормвача и Жил дьо Ре5, живо въплъщение на смъртта, зъл дух с човешко лице. Той беше ловец на сънища и преносител на ужаси.
Хората под него не познаваха лицето му и нямаше да го погледнат повторно. Но неговият поглед ги улавяше и претегляше, отсяваше най-сочните в процесията, подбираше само здравите и младите — онези, които бяха достойни за осветения му нож.
Понякога му се искаше да афишира своята идентичност пред света, но имаше отговорности, които го притискаха. Не можеше да очаква слава. Той водеше таен живот и единствено гордостта му жадуваше за признание.
„В крайна сметка, мислеше си Махогани, не отдава ли говедото чест на касапина, когато коленичи разтреперано пред него?“
Независимо от всичко той беше доволен. Беше му достатъчно, че е част от тази велика традиция; това щеше винаги да му бъде достатъчно.
Напоследък, обаче, бе имало разкрития. Разбира се, те не бяха станали по негова вина. Никой не би могъл да го обвинява. Но времената бяха лоши. Животът не беше лесен както преди десет години. Той беше остарял, естествено, и това правеше работата му по-изморителна; задълженията му натежаваха все повече. Той беше избран, а това беше привилегия, с която трудно се живее.
Понякога се питаше дали не е време да подготви за задълженията си някой по-млад от него. Трябваше да го обсъди с Бащите, но рано или късно щеше да се наложи да му потърсят заместник и Махогани усещаше, че ще бъде престъпно от негова страна да прахоса опита си, като не си вземе чирак.
Имаше толкова много тънкости, които би могъл да му предаде. Триковете на необикновения му занаят. Най-добрите начини да се прокрадваш, да режеш, да събличаш, да източваш кръв. Най-подходящото месо. Най-лесният начин да се отървеш от останките. Толкова много дреболии, толкова натрупан опит.
Махогани влезе в банята и пусна душа. Когато пристъпи под струята, сведе поглед към тялото си. Малкото шкембе, посивелите косми по увисналите гърди, белезите и пъпките, с които бе осеяна бледата му кожа. Остаряваше. Но тази нощ, както всяка друга, го чакаше работа…
Кауфман нахълта във фоайето със сандвич в ръка, свали си яката и изтръска косата си от дъждовните капки. Часовникът над асансьора показваше седем и половина. Щеше да работи поне до десет.
Асансьорът го остави пред офисите на „Папас“ на дванадесетия етаж. Той се затътри унило през лабиринта от празни бюра и завити машини към работното си място, което все още бе осветено. Етажът беше съвсем пуст, ако не се брояха чистачките, които бърбореха в дъното на коридора.
5
Френски благородник, маршал на Франция и съмишленик на Жана д’Арк, екзекутиран през 1440 г. за магьосничество, содомия и 140 убийства на малки деца. Освен че е един от първите документирани серийни убийци, Жил дьо Ре се смята за прототип на Синята брада от едноименната приказка на Шарл Перо. — Б.пр.