Чернокожата жена слезе на Четиринадесета улица. Никой не се качи. Кауфман отвори очи, видя празния перон и пак ги затвори. Вратите се затвориха със съскане. Той започна да се унася и когато се озова на границата между будуването и съня, в съзнанието му нахлуха фрагменти от сънища. Приятно усещане. Влакът потегли отново и се устреми с бучене през тунелите.
Може би някаква част от задрямалото му съзнание регистрира факта, че вратите между втория и първия вагон се отварят. Може би долови внезапното раздвижване на тунелния въздух и си даде сметка, че тракането на колелата се усилва за момент. Дори и така да беше, Кауфман реши да не обръща внимание.
Може би дори чу схватката, докато Махогани надвиваше младежа с отнесения поглед. Но звукът беше прекалено слаб, а обещанието за сън прекалено примамливо. И Кауфман продължи да дреме.
Незнайно защо му се присъни кухнята на майка му. Тя кълцаше репички и се усмихваше сладко. Той беше съвсем малък и гледаше светналото й от радост лице, докато тя работеше с ножа. Клъц. Клъц. Клъц.
Отвори рязко очи. Майка му изчезна. Вагонът беше празен, младежът го нямаше.
Колко дълго бе продължила дрямката му? Нямаше спомен влакът да е спирал на Западна Четвърта улица. Изправи се със замаяна от съня глава и едва не падна, когато влакът се разклати силно. Изглежда, бе набрал значителна скорост. Може би машинистът нямаше търпение да се прибере вкъщи и да се мушне под завивките при жена си. Движеха се с голяма скорост, направо ужасяваща.
На прозореца между вагоните имаше завеса, а Кауфман не помнеше да е била спусната преди. В проясненото му съзнание се промъкнаха наченки на тревога. Може би сънят му е бил продължителен, а кондукторът не е забелязал, че все още е във вагона. Може би са подминали „Фар Рокауей“ и сега влакът лети към депото.
— Мамка му — изруга той на глас.
Дали да не отиде да попита машиниста? Да му зададе възможно най-идиотския въпрос — къде съм? Нямаше ли по това време на нощта да получи в отговор единствено поток от ругатни?
Скоростта взе да пада.
Спирка. Да, спирка. Влакът излезе от тунела и бе залят от мъждивата светлина на станцията на Западна четвърта улица. Не беше пропуснал нито една спирка… Тогава къде се е дянал младежът?
Или беше пренебрегнал надписа на стената, който забраняваше движението между вагоните по време на движение, или бе отишъл в кабината на машиниста. „Може би в момента се намира между краката му“, помисли си Кауфман и устата му се изви в усмивка. В края на краищата това бе Палат на удоволствията и всеки имаше право на мъничко любов в мрака.
Той сви рамене. Какво го интересува къде е отишло момчето?
Вратите се затвориха. Никой не се качи. Влакът напусна гарата и светлините във вагона примигнаха, когато машината използва допълнителна енергия, за да набере отново скорост.
Кауфман изпита желание да заспи отново, но внезапният страх, че е пропуснал спирката си, го бе заредил с адреналин и сега крайниците му потръпваха от нервна енергия.
Освен това сетивата му се бяха изострили.
От съседния вагон се чу звук от съдиране на плат, който тракането и боботенето на колелата не успяха да заглушат. Да не би някой да си разкъсваше ризата?
Той се изправи, като се улови за една ремъчна дръжка, за да запази равновесие.
Завесата покриваше плътно прозореца между вагоните, но Кауфман се втренчи намръщено в нея, сякаш зрението му би могло внезапно да стане рентгеново. Вагонът се разтресе и разлюля. Влакът отново беше в движение, в това нямаше никакво съмнение.
Нов звук от съдиране на плат.
Да не би да изнасилват някого?
Подтикван от неясен воайорски копнеж, той тръгна през полюшващия се вагон към междинната врата с надеждата, че в завесата може да има пролука. Очите му бяха все така приковани в прозореца, затова не видя разплисканата кръв, по която стъпваше. Докато… токът на обувката му не се подхлъзна. Той погледна надолу. Стомахът му реагира на кръвта, преди мозъкът да я разпознае, и хамбургерът от пълнозърнест хляб се надигна в хранопровода му чак до гърлото. Кръв. Кауфман пое няколко големи глътки застоял въздух и отмести поглед обратно към прозореца.
„Кръв“, повтаряше съзнанието му. Нищо не беше в състояние да прогони тази дума.