„Боже мой, помисли си Кауфман, сега ще убие машиниста.“
Чу вратата на кабината да се отваря. После долови гласа на Касапина — нисък и дрезгав.
— Здрасти.
— Здрасти.
Двамата се познаваха.
— Готово ли е?
— Готово.
Кауфман беше шокиран от баналността на разговора. Готово ли е? Какво означава това „готово ли е“?
Пропусна следващите думи, защото влакът навлезе в особено шумен участък от линията.
Желанието му да види какво става вече бе прекалено силно. Разгъна внимателно свитото си тяло и погледна през рамо към далечния край на вагона. Видя само краката на Касапина и долния край на отворената врата. Проклятие. Искаше да зърне отново лицето на чудовището.
От кабината се разнесе смях.
Кауфман започна да пресмята рисковете на ситуацията — математиката на паниката. Ако остане на мястото си, рано или късно Касапина ще погледне надолу към него и ще го направи на кайма. От друга страна, ако напусне скривалището си, има риск да го видят и да го погнат. Кое е по-лошо: да остане бездеен и да посрещне смъртта си приклещен натясно, или да се размърда и да се изправи пред Създателя насред вагона?
Той се изненада от куража си — реши да действа.
Изпълзя изпод седалката безкрайно бавно, без да откъсва очи от гърба на Касапина. Щом се озова на пътеката, започна да се прокрадва към вратата. Всяка стъпка беше истинско мъчение, но убиецът изглеждаше прекалено погълнат от разговора, за да се обърне.
Стигна до вратата. Започна да се изправя, като същевременно се опитваше да се подготви за гледката, която го очакваше във Втори вагон. Сграбчи дръжката и отвори вратата.
Шумът от релсите се засили и в лицето го блъсна вълна от влажен въздух, който миришеше на нещо неземно. Нямаше начин Касапина да не го е чул или помирисал, нали? Сега щеше да се обърне…
Но не. Кауфман се провря през отвора и влезе в кървавата камера от другата страна.
Облекчението го направи невнимателен. Не успя да затвори добре вратата и тя започна да се отваря наново от люшкането на влака.
Махогани подаде глава от кабината и се втренчи в междинната врата.
— Какво беше това, по дяволите? — попита машинистът.
— Не съм затворил добре вратата.
Кауфман чу приближаващите се стъпки на Касапина. Сви се ужасен до стената и внезапно осъзна колко пълни са червата му. Убиецът затвори вратата, без да влезе при него, после стъпките се отдалечиха.
Беше в безопасност, поне до следващата глътка въздух.
Кауфман отвори очи, като се подготви за касапницата, която го очакваше.
Нямаше как да избяга от нея.
Тя изпълни всичките му сетива: миризмата на оголени вътрешности, гледката на телата, допирът на пръстите му до разлятата по пода течност, скърцането на ремъчните дръжки, които се опъваха под тежестта на труповете, въздухът, който имаше солен вкус заради кръвта. Намираше се в леговището на смъртта и пътуваше в неизвестна посока през мрака.
Този път не му се догади. Не изпита нищо, освен най-обикновена погнуса. Даже установи, че се взира в телата с известно любопитство.
Най-близкият труп принадлежеше на пъпчивия младеж, който бе видял в Първи вагон. Висеше надолу с главата и се поклащаше напред-назад в ритъма на влака, в унисон с трите трупа до него — скверен танц на смъртта. Ръцете му се полюшваха, освободени от раменните стави, в които бяха направени дълбоки три-четирисантиметрови разрези, за да могат телата да се сместят едно до друго.
Всяка част от анатомията на мъртвото хлапе се полюшваше. Езикът, провиснал през отворената уста. Главата, увесена на прерязания врат. Дори пенисът, който се размахваше от обезкосмените слабини. От раната на главата и от срязаната югуларна вена все още бликаше кръв в една черна кофа. В цялата сцена имаше някаква елегантност — признак за добре свършена работа.
До това тяло бяха окачени труповете на две млади бели жени и един по-мургав мъж. Кауфман наклони глава, за да разгледа лицата им. Бяха напълно безизразни. Една от жените беше красива. Мъжът приличаше на пуерториканец. Всички бяха с обръснати глави и тела. Във въздуха все още миришеше на стрижене. Кауфман плъзна гръб по стената, за да се изправи и едно от женските тела се завъртя с гръб към него.