— Май ще се наложи да те убия — каза накрая.
Кауфман вдигна ножа. На фона на инструментите на Касапина не изглеждаше толкова голям.
— Мамка му — изруга.
Махогани се усмихна на защитния жест на дребния мъж.
— Не трябваше да виждаш това; то не е за такива като теб. — Направи още една крачка към Кауфман. — Тайна е.
„О, още един религиозен маниак — помисли си Лион. — Това обяснява някои неща.“
— Мамка му — повтори.
Касапина се намръщи. Не му харесваше неуважението на дребосъка към неговата работа, към репутацията му.
— Рано или късно всички трябва да умрем. Трябва да си доволен — няма да бъдеш изпечен като повечето от тях. Мога да те използвам. Да нахраня Бащите.
Кауфман се усмихна в отговор. Този тромав дебелак не го плашеше.
Махогани откачи сатъра от колана си и го размаха.
— Един малък мръсен евреин като теб трябва да бъде благодарен, че може изобщо да бъде от някаква полза; ти не ставаш за нищо, освен за месо.
Замахна без предупреждение. Сатърът разсече въздуха, но Кауфман отстъпи назад. Острието сряза ръкава на палтото му и се заби в подбедрицата на пуерториканеца. Ударът почти разполови крака, а разрезът зейна още по-широко под тежестта на тялото. Оголеното месо на бедрото изглеждаше сочно и апетитно, като първокачествена пържола.
Касапина понечи да извади сатъра от раната и Кауфман се хвърли към него. Ножът се устреми към окото ма Махогани, но ударът беше неточен и острието попадна във врата му. Прониза го и щръкна от задната му страна сред пръски кръв. Продупчи го от край до край. С един удар. Целият врат.
Махогани усети, че се задушава, сякаш в гърлото му бе заседнала пилешка кост. Издаде смешен, хриплив кашлящ звук. На устните му изби кръв и ги боядиса, нашари като с червило женствената му уста. Сатърът издрънча на пода.
Кауфман издърпа ножа. От двете рани бликнаха кървави струйки.
Касапина падна на колене, като се взираше в острието, което го бе убило. Дребният мъж го гледаше почти равнодушно. Говореше му нещо, но Махогани чуваше думите приглушено, сякаш се намираше под вода.
Внезапно ослепя. И, обзет от носталгия по сетивата си, осъзна, че никога повече няма да вижда и чува. Щеше да умре, беше неизбежно.
Но още усещаше материята на панталоните под ръцете си и горещите пръски по кожата си. Докато животът му изтичаше неусетно, пръстите му се вкопчиха в това последно усещане… после тялото му рухна и ръцете, живота и свещеният му дълг бяха погребани под тежестта на посивялата му плът.
Касапина беше мъртъв.
Кауфман загълта жадно застоялия въздух и сграбчи една от ремъчните дръжки, за да задържи на крака разтрепераното си тяло. Сълзи напълниха очите му и замъглиха касапницата, сред която стоеше. Мина известно време — не знаеше колко, защото бе в транс от победата.
После влакът започна да забавя ход. Той усети и чу, че машинистът натиска спирачки. Провесените тела се люшнаха напред, колелата застъргаха с писък по слузестите релси.
Лион бе обзет от любопитство.
Щеше ли влакът да се отбие в подземната кланица на Касапина, украсена със събраното по време на кариерата му месо? И какво щеше да направи смеещият се машинист, така равнодушен към касапницата, щом влакът спре? Случващото се в момента беше нереално. Кауфман беше готов на всичко; щеше да изчака и да види.
Високоговорителят изпращя. Гласът на машиниста:
— Пристигнахме, човече. Няма ли да заемеш позиция?
Да заеме позиция? Какво означаваше това?
Влакът пъплеше едва-едва. Зад прозорците бе все така тъмно. Лампите примигнаха, после угаснаха. Този път не светнаха отново.
Кауфман остана в пълен мрак.
— Ще потеглим след половин час — оповести високоговорителят, сякаш ставаше дума за престой на поредната станция.
Влакът бе спрял. Скърцането на колелата и непрекъснатото движение, към което Кауфман бе привикнал, бяха престанали. Чуваше се единствено бръмченето на високоговорителя. И все още не се виждаше нищо.
Разнесе се свистене. Вратите се отваряха. Във вагона нахлу миризма, толкова остра и задушлива, че Кауфман закри лице с ръка.
Остана така цяла вечност, притихнал, с ръка на устата. По-добре да не дърпа дявола за опашката.
После, зад прозореца, проблесна светлина. Появиха се контурите на рамката на вратата и започнаха да стават все по-отчетливи. Скоро във вагона беше толкова светло, че Кауфман различи безжизненото тяло на Касапина в краката си и бледата плът на висящите от двете му страни трупове.