Такъв бе Законът. Плямпалото беше низш демон и не можеше да напуска пределите на дома на неговата жертва. Ако излезеше от там, цялата му сила щеше да се прехвърли върху жертвата, а демонът щеше да бъде принуден да разчита на нейната милост.
През целия юли и по-голямата част от август Плямпалото се бе потило в своя затвор, но Джак Поло бе останал напълно недосегаем за атаките му през тези слънчеви, горещи месеци.
Това смущаваше дълбоко демона и самоувереността му малко по малко се рушеше, като гледаше как невъзмутимата жертва излиза невредима от всичките му изпитания и трикове.
Плямпалото плачеше.
Плямпалото крещеше.
В пристъп на неудържимо страдание то свари водата в аквариума и затри гупите.
Поло не чу нищо. И не видя нищо.
Накрая, в последните дни на септември, Плямпалото наруши един от основните закони на статуса си, като се обърна директно към своите господари.
Есента е сезонът на Ада и по-висшите демони бяха в добро настроение. Затова благоволиха да поговорят със своето творение.
— Какво искаш? — попита Велзевул и гласът му помрачи въздуха във всекидневната.
— Този човек… — започна нервно Плямпалото.
— Да?
— Този Поло…
— Да?
— Безсилен съм спрямо него. Не мога да го хвърля в паника, не успявам да всея страх у него, нито дори лека тревога. Безполезен съм, Повелителю на мухите, и искам да бъде сложен край на злочестието ми.
Лицето на Велзевул се появи за миг в огледалото над камината.
— Искаш какво?
Велзевул беше наполовина слон, наполовина оса. Плямпалото бе ужасено.
— Аз… искам да умра.
— Не можеш да умреш.
— Да напусна този свят. Само този. Да изчезна. Да бъда заменен.
— Няма да умреш.
— Но аз не мога да го пречупя! — изпищя плачевно Плямпалото.
— Трябва.
— Защо?
— Защото ние ти казваме да го направиш. — Велзевул винаги използваше кралското „ние“, въпреки че нямаше това право.
— Кажете ми поне защо съм в тази къща — примоли се Плямпалото. — Какво е той? Нищо! Той е едно нищо!
Велзевул намери това за много забавно. Той се изсмя, избръмча, изтръби.
— Джак Джонсън Поло е дете на богомолец от Църквата на изгубеното спасение. Той ни принадлежи.
— Но защо ви е? Толкова е тъп.
— Искаме го, защото душата му ни бе обещана, а майка му не спази обещанието. Не ни отдаде дори своята душа. Измами ни. Умря в ръцете на свещеник и бе съпроводена в безопасност до…
Думата, която последва, беше анатема. Повелителят на мухите едва се насили да я произнесе.
— … Рая — довърши Велзевул с безкрайна мъка в гласа си.
— Рая — повтори Плямпалото, без да е съвсем наясно какво означава тази дума.
— Поло ще бъде преследван в името на Древния и ще бъде наказан за престъпленията на майка си. Нито едно мъчение не е достатъчно за семейство, което ни е изиграло.
— Уморен съм — примоли се Плямпалото, като се осмели да доближи огледалото. — Моля. Умолявам ви.
— Този мъж ще бъде наш — отсече Велзевул — или ти ще страдаш вместо него.
Фигурата в огледалото махна с черно-жълтия си хобот и започна да избледнява.
— Къде е гордостта ти? — попита господарят, докато чезнеше. — Гордостта, Плямпало, гордостта.
И се изгуби.
Обзето от разочарование, Плямпалото вдигна котката и я метна в огъня, където тя се овъгли за отрицателно време. „Ех, законът да позволяваше да постъпи така и с човешката плът“, помисли си то. Ех. Тогава щеше да подложи Поло на същите мъки. Но не. Плямпалото познаваше законите като дланта си; като начинаещ демон неговите учители се бяха постарали да му ги набият здраво в главата. А Първият закон гласеше: „И с пръст не ще докосваш жертвите си“.
Така и не му бяха казали защо е необходимо да се спазва този закон, но трябваше.
„И с пръст…“
Мъчителният процес продължи. Дните минаваха, а мъжът все така не показваше признаци, че ще се огъне. През следващите седмици Плямпалото уби още две котки, които Джак донесе на мястото на скъпоценния си Фреди (вече пепел).
Първата от тези нещастни жертви бе удавена в тоалетната през един ленив петъчен следобед. Плямпалото изпита задоволство от отвратеното изражение на Поло, когато онзи разкопча панталоните си и погледна надолу. Но удоволствието му бързо се стопи от безгрижната лекота, с която мъжът се справи с мъртвата котка — извади подгизналата топка косми от тоалетната чиния, уви я в хавлиена кърпа и я зарови в градината зад къщата, като си мърмореше нещо.