Често смятат литературата на ужаса за ретроградна. Някои от най-изтъкнатите й представители със сигурност са били такива, но тази тенденция е довела до създаването на много безотговорни безсмислици и няма причина всички автори в жанра да гледат назад. Когато нещата опират до въображение, единствените граници трябва да бъдат нашите собствени инстинкти, а Клайв Баркър никога не се колебае да продължи напред. Да заявим (както правят, струва ми се отбранително, някои хорър писатели), че основната цел на литературата на ужаса е да ни напомни кое е нормално, като ни представи свръхестественото и непознатото за нещо противоестествено, е почти равнозначно на това да заявим (както смятат някои редактори), че литературата на ужаса трябва да описва обикновени хора, изправени пред непознатото. Слава богу, никой не е успял да убеди По в това и, слава богу, съществуват радикални писатели като Клайв Баркър.
Баркър не избягва напълно традиционните теми, но ги превръща в нещо съвсем различно. „Секс, смърт и звезден блясък“ е шедьовър сред историите за обитаван от духове театър, а „Човешки останки“ е брилянтна и оригинална вариация на тема допелгенгер4, но и двата разказа разглеждат по нов начин познатите теми, като финала им е пълен с черен хумор и странно оптимистичен. Същото може да се каже и за „Нови убийства на улица «Морг»“, който е една страшно оптимистична комедия на ужаса, само че там сме в по-предизвикателната територия на радикалната сексуална откровеност на Баркър. Какви точно са посланията на този и останалите разкази, ви оставям да прецените сами. Вече ви предупредих, че тези книги не са за хора, които имат слабо сърце и страдат от недостиг на въображение, и е добре да не го забравяте, когато се осмелите да прочетете разказ като „Среднощният влак за месо“ — ярка история на ужаса, която напомня на кървав хорър филм, но е по-остроумна и жива. „Изкупителни жертви“ — страховит разказ за един остров — на практика използва познатата от старите видеофилми на ужаса тема за подводното зомби, а „Целулоидният син“ разглежда табу в биологията с прямота, достойна за филм на Дейвид Кроненберг, но заслужава да се отбележи, че истинската сила на тази история се крие в нейната иновативност. Това се отнася и за „В хълмовете, градовете“ (който оборва твърдението на толкова много хорър писатели, че оригинални истории на ужаса няма), както и за „Кожите на бащите“. Тяхната иновативност напомня за великите художници фантасти и честно казано не се сещам за съвременен писател в жанра, който да заслужава повече творбите му да бъдат илюстрирани. Има и още: ужасяващите „Кървав свински блус“ и „Ужас“, които, като всеки разказ на тема садизъм, се намират на несигурната граница между прозрачността и воайорството; има и още, но мисля, че е време да се разделим.
Предстои ви среща с Баркър. Това са най-добрите по негова преценка разкази; писал ги е нощем в продължение на осемнадесет месеца, а денем е съчинявал пиеси (които впрочем са се играели при пълна зала). Едно удивително, според мен, постижение и най-вълнуващият дебют в литературата на ужаса от много години насам.
Мърсисайд, 5 май 1983 г.
Кървавата книга
Мъртвите имат магистрали.
Те пресичат пустошта след нашия живот като прецизни железопътни линии на призрачни влакове, въображаеми вагони, които пренасят безспирен поток от безтелесни души. Дрънченето и бумтенето им могат да бъдат доловени в разкъсаната тъкан на света, през пролуките, образувани от жестокостите, насилието и покварата. Товарът им от бродещи мъртъвци може да бъде съзрян, когато сърцето е пред пръсване, и гледки, които е трябвало да останат скрити, внезапно станат видими.
Тези магистрали имат пътепоказатели, мостове и отбивки. Имат бариери и кръстовища.
4
В литературата и фолклора — призрачен двойник на реално съществуващ човек. Обикновено допелгенгерът е зъл, преследва своя първообраз и се опитва да го убие. Според други поверия да видиш призрачния си двойник е лоша поличба — скоро ще се разболееш или ще умреш. — Б.пр.