— Ще бъде горе, в ложите — каза Личфийлд. — Всъщност, мисля, че го виждам оттук.
— Усмихнат ли е? — попита Еди.
— От ухо до ухо.
— Значи е пиян до козирката.
Актьорите се засмяха. Тази вечер се смееха често. Представлението вървеше като по вода и въпреки че не можеха да видят публиката заради наскоро монтираните лампи на рампата, те усещаха вълните от любов и възхита, които ги заливаха откъм салона. И напускаха сцената силно въодушевени.
— Всички са в ложите — каза Еди, — а вашите приятели, господин Личфийлд, са ужасно развълнувани. Пазят тишина, разбира се, но са усмихнати до уши.
Второ действие, Втора сцена — и първата поява на Констанция Личфийлд в ролята на Виола бе посрещната с бурни аплодисменти. Такова ръкопляскане. Като приглушеното бумтене на малки барабани, като плющенето на хиляда пръчки по хиляда изопнати кожи. Щедри, бурни аплодисменти.
И, ей богу, тя ги заслужи. Влезе в ролята си, като даде всичко от себе си; не изразяваше физически дълбочината на чувствата си, но рецитираше стиховете с такова разбиране и с такава страст, че и най-лекото махване на ръката й струваше повече от сто по-помпозни жеста. След първата сцена публиката посрещаше всяка нейна поява със същите аплодисменти, а после потъваше в почти благоговейно мълчание.
Зад кулисите се възцари весела самоувереност. Цялата трупа надушваше успеха — успех, който беше изтръгнат като по чудо от челюстите на нещастието.
Ето пак! Аплодисменти! Аплодисменти!
Пиян в офиса си, Хамърсмит не обръщаше почти никакво внимание на приглушения шум от ръкопляскането.
Тъкмо си пълнеше за осми път чашата, когато вратата се отвори. Той вдигна очи за миг и видя, че посетителят е онова парвеню Калоуей. „Навярно идва да злорадства — помисли си управителят, — да ми изтъкне, че не съм бил прав.“
— Какво искаш?
Педалчето не отговори. На Хамърсмит му се стори, че вижда с ъгълчето на окото си широката му бляскава усмивка. „Какъв самодоволен идиот, да влиза тук и да прекъсва траура на човек.“
— Предполагам си чул?
Онзи изсумтя нещо.
— Тя е мъртва — каза Хамърсмит и започна да плаче. — Умряла е преди няколко часа, без да дойде в съзнание. Не съм казал на актьорите. Реших, че няма смисъл.
Калоуей продължи да мълчи, не реагира по никакъв начин на новината. Нима на копелето не му пукаше? Не разбира ли, че е настъпил краят на света? Жената беше мъртва. Беше умряла в театъра. Щеше да има официално разследване, проверки на застраховката, аутопсия, разпити — всичко щеше да излезе наяве.
Хамърсмит отпи продължително от чашата, без да си направи труда да погледне втори път към Калоуей.
— След всичко това с кариерата ти ще бъде свършено, синко. Няма да го отнеса само аз, о, драги, не.
Режисьорът продължаваше да мълчи.
— Не ти ли пука? — поинтересува се Хамърсмит.
Калоуей помълча още малко, после каза:
— Пет пари не давам.
— Ти си просто един жалък арогантен сценичен мениджър. Всички шибани режисьори сте такива! Една добра рецензия и се превръщате в божи дар за изкуството. Е, нека ти обясня каква е истината…
Той погледна към Калоуей, но беше толкова пиян, че му беше трудно да го фокусира. Най-накрая успя.
Калоуей, този мръсен педераст, беше гол от кръста надолу. Беше с обувки и чорапи, но без панталони и долни гащи. Ексхибиционизмът му би бил комичен, ако не беше изражението на лицето му. Мъжът беше полудял: очите му се въртяха неконтролируемо, от устата и носа му се стичаха лиги и сополи, езикът му висеше навън като на задъхано куче.
Хамърсмит остави чашата върху подложката и тогава видя най-лошото. По ризата на Калоуей имаше кървава диря, която продължаваше нагоре към врата и лявото му ухо, а от него се подаваше пилата за нокти на Даян Дювал. Беше забита дълбоко в мозъка му. Мъжът със сигурност беше мъртъв.
Но въпреки това стоеше на крака, говореше, ходеше.
От салона се разнесе нова вълна аплодисменти, приглушена от разстоянието. Този звук сякаш не беше истински; идваше от друг свят, от място, на което властваха емоциите. Свят, от който Хамърсмит винаги се бе чувствал изолиран. Така и не бе успял да стане добър актьор, въпреки че бе положил усилия, бог му е свидетел. А двете пиеси, които бе написал, бяха просто ужасни. Силата му беше в счетоводството и той се бе възползвал от него, за да остане близо до сцената, въпреки че мразеше липсата си на талант точно толкова, колкото се възмущаваше от уменията на другите.