Аплодисментите заглъхнаха и, сякаш по знак на невидим суфльор, Калоуей пристъпи напред. Маската на лицето му не беше комична, нито трагична, а беше от кръв и смях, смесени в едно. Хамърсмит се сви уплашено зад бюрото си. Мъртвецът скочи върху него (краищата на ризата и топките му се развяха смешно) и сграбчи управителя за вратовръзката.
— Еснаф — каза Калоуей, който така и не бе успял да надникне в душата му и счупи врата на мъжа — хряс! — в момента, в който на долния етаж избухнаха нови аплодисменти.
От устата на Констанция тези стихове прозвучаха като откровение. Сякаш тази „Дванайсета нощ“ беше нова пиеса, а думите на Виола — написани специално за госпожа Личфийлд. Актьорите, които бяха на сцената заедно с нея, усетиха как егото на всеки от тях се свива пред нейния талант.
Последното действие продължи към тъжния-щастлив финал, а публиката беше все така омагьосана, защото го следеше със затаен дъх.
Князът каза:
По време на репетицията тази покана беше пренебрегната — никой не трябваше да докосва новата Виола, камо ли да я хваща. Но във възбудата от представлението тези забрани бяха забравени. Завладян от страстта на момента, актьорът протегна ръка към Констанция. И тя му протегна своята в отговор, на свой ред забравила забраната.
Застанал зад кулисите, Личфийлд прошепна „Не“, но заповедта му остана нечута. Князът стисна ръката на Виола и животът и смъртта станаха всеобщи любимци под нарисуваното небе.
Беше една студена ръка, ръка, по чиито вени не течеше кръв и която бе лишена от цвят.
Но изглеждаше досущ като жива.
Те бяха равностойни, живата и мъртвата ръка, и никой не разполагаше с основателна причина да ги раздели.
Личфийлд въздъхна зад кулисите и си позволи да се усмихне. Беше се страхувал от това докосване, беше се опасявал, че то ще развали магията. Но тази вечер Дионис беше с тях. Всичко щеше да бъде наред, усещаше го с костите си.
Действието приключи и Малволио, който продължаваше да сипе заплахи, въпреки че бе победен, бе изнесен от сцената. Останалите също я напуснаха, като оставиха шута да сложи край на пиесата.
Сцената потъна временно в мрак и завесата се спусна. В ложите избухна възторжено ръкопляскане — същото приглушено бумтене. Със светнали от радост лица заради успеха на генералната репетиция, актьорите се наредиха зад завесата, готови да се поклонят. Тя се вдигна и аплодисментите се засилиха.
Калоуей отиде зад кулисите при Личфийлд. Беше облечен и бе измил кръвта от врата си.
— Имаме поразителен успех — отбеляза черепът. Колко жалко, че скоро трупата ще трябва да се разпусне.
— Така е — отговори трупът.
Актьорите се развикаха към кулисите, приканвайки Калоуей да се присъедини към тях. Аплодираха го и го насърчаваха да излезе на сцената.
Той сложи ръка на рамото на Личфийлд.
— Ще излезем заедно, сър.
— Не, не. Не мога.
— Трябва. Триумфът е колкото мой, толкова и ваш.
Личфийлд кимна и те излязоха заедно, за да се поклонят рамо до рамо с актьорите.
Талула се трудеше зад кулисите. Чувстваше се обновена от съня си в гримьорната. Заедно с живота й си бяха отишли и неприятностите. Болката в ханша и коварната невралгия в скалпа й бяха изчезнали. Вече не се налагаше да си поема дъх през трахея, напластена със седемдесетгодишна мръсотия, нито да си разтрива китките, за да възстанови кръвообращението в тях; дори не й се налагаше да мига. Тя стъкми огън с обновени сили, като струпа на купчини останките от стари представления — стари проспекти, реквизит, костюми. Когато се събраха достатъчно леснозапалими предмети, драсна една кибритена клечка и поднесе пламъка към тях. Театърът пламна.
Някой надвика аплодисментите:
— Великолепно, скъпи мои, великолепно!