Васлав Йеловсек наблюдаваше как гълъбите на централния площад на Пополач флиртуват със смъртта, като подскачат и пляскат с криле пред превозните средства, които бръмчаха наоколо. Някои бяха военни, други цивилни. Сериозното му изражение едва прикриваше вълнението, което изпитваше през този ден; вълнение, което, както добре знаеше, бе споделяно от всеки мъж, жена или дете в Пополач. Дори от гълъбите, ако питаха него. Може би затова танцуваха толкова сръчно между автомобилните гуми — защото знаеха, че през този ден на дните нищо лошо не може да им се случи.
Той огледа отново небето — същото бяло небе, в което се взираше от пукването на зората. Облачният слой беше ниско, условията не бяха идеални за празнуване. Сети се за една английска фраза, която беше чул от приятел: „с глава в облаците“. Изразът означаваше да си унесен в блянове; в някаква светла, ослепителна мечта. Това, помисли си с насмешка той, е всичко, което западняците знаят за облаците — че са като мечтите. Беше необходима проницателност — която им липсваше, — за да съзрат истината в тази обикновена фраза. Та нима тук, в тези скрити хълмове, голите думи нямаше да се превърнат в зрелищна реалност? В жива пословица?
Глава в облаците.
Първата партида вече се събираше на площада. Имаше един-двама отсъстващи по болест, но резервите бяха готови и чакаха да заемат местата им. Какво желание! Щом някоя от резервите си чуеше името и номера и бъдеше изведена от редицата, за да се включи във вече формиращия се крайник, на лицето й изникваше широка усмивка. Навсякъде цареше забележителен ред. Всеки имаше определена задача и определено място, на което да застане. Нямаше крясъци и бутане — всъщност, гласовете звучаха малко по-силно от напрегнат шепот. Той се загледа с възхищение в подреждането, пристягането с въжета и овързването, които продължаваха.
Денят щеше да бъде дълъг и тежък. Васлав бе пристигнал на площада един час преди зазоряване, за да пие кафе от вносни пластмасови чаши, да обсъжда метеорологичните доклади, които идваха на всеки половин час от Прищина и Митровица и да наблюдава беззвездното небе, по което пълзеше сивата утринна светлина. Сега пиеше шестата си чаша кафе за деня, а беше едва седем часът. В другия край на площада Мецингер изглеждаше също толкова уморен и нетърпелив.
Двамата с Мецингер бяха наблюдавали заедно настъпването на зората от изток. Но сега се бяха разделили, забравяйки предишната дружба и нямаше да си продумат, докато състезанието не приключи. В края на краищата Мецингер беше от Подуйево. Разполагаше със собствен град, който да поддържа в предстоящата битка. Утре всеки щеше да разкаже приключенията си на другия, но днес трябваше да се държат така, сякаш не се познават, дори усмивка не трябваше да си разменят. Днес трябваше да са яростни поддръжници, заинтересувани единствено от победата на собствения си град.
За всеобщо задоволство на Мецингер и Васлав първият крак на Пополач вече бе готов. Мерките за безопасност бяха проверени щателно и кракът напусна площада, хвърляйки голяма сянка върху фасадата на градския съвет.
Васлав отпи от възсладкото си кафе и си позволи да изсумти доволно. Какви дни, какви дни. Дни на слава с развети знамена и преобръщащи стомаха гледки от високо, които щяха да се помнят цял живот. Златна възможност да вкусиш частица от рая.
Нека Америка се радва на семплите си удоволствия, на анимационните мишки и захаросаните замъци, на култовете и технологиите си; той не ги искаше. Най-голямото чудо на света беше тук, скрито сред хълмовете.
Ах, какви дни.
На централния площад на Подуйево цареше същото оживление и възбуда. В честването на празника тази година може би имаше някаква неизречена тъга, но това бе разбираемо. Нита Обренович, обичният и уважаван организатор на Подуйево, вече не беше между живите. Беше починала през зимата на деветдесет и четиригодишна възраст, оставяйки града да скърби за ревностните й убеждения и за още по-впечатляващите й размери. Нита бе работила с гражданите на Подуйево в продължение на шестдесет години, като бе подготвяла всяко следващо състезание и бе подобрявала дизайна, влагайки цялата си енергия в създаването на по-амбициозно и по-живо творение от предходното.
Но беше мъртва и липсваше ужасно на всички. Въпреки отсъствието й, на улиците не цареше хаос, защото гражданите бяха достатъчно дисциплинирани, но Подуйево вече изоставаше от графика, а беше почти седем и двадесет и пет. Дъщерята на Нита бе заела мястото на майка си, но тя не притежаваше нейната сила да подтиква хората към действие. С други думи беше прекалено деликатна за тази работа. Тук се изискваше водач, който да бъде отчасти пророк и отчасти ръководител; човек, който да придумва, да пришпорва и да насърчава гражданите да си заемат местата. Може би след две-три десетилетия и няколко проведени състезания дъщерята на Нита Обренович щеше да добие нужния опит. Но днес Подуйево изоставаше; проверката на мерките за безопасност бе извършена през пръсти; нервни изражения заместваха уверените физиономии от предходните години.