Въпреки всичко шест минути преди осем часа първият крайник на Подуйево напусна града и се отправи към сборния пункт, за да изчака своя другар.
По това време двата хълбока вече бяха сглобени и съединени в Пополач и въоръжени отряди очакваха заповеди на градския площад.
Мик се събуди точно в седем, въпреки че в оскъдно обзаведената им стая в хотел „Белград“ нямаше будилник. Той остана легнал и се заслуша в равномерното дишане на Джъд, който спеше на отсрещното легло. През тънките пердета се процеждаше дрезгава утринна светлина, която изобщо не подтикваше към ранно ставане. След като се взира в продължение на няколко минути в напуканата боя на тавана и малко по-дълго в грубо издяланото разпятие на срещуположната стена, Мик се надигна и отиде до прозореца. Денят бе облачен, както и предполагаше. Небето беше прихлупено и покривите на Нови Пазар изглеждаха сиви и еднообразни на слабата светлина. Но над покривите, на изток, се виждаха хълмовете. Там имаше слънце. Той видя осветената от снопове лъчи синьо-зелена гора, която го приканваше да посети склоновете й.
Днес може би щяха да отидат на юг до Косовска Митровица. Там нямаше ли пазар и музей? Можеше да прекосят долината на Ибър, като следват пътя покрай реката, от двете страни на която се издигаха дивите и блестящи хълмове. Хълмовете, да; днес, реши той, ще посетят хълмовете.
Беше осем и петнадесет.
До девет часа туловищата на Пополач и Подуйево бяха сглобени напълно. Крайниците на двата града вече се намираха в околностите им и чакаха пристигането на торсовете.
Васлав Йеловсек заслони очи с облечените си в ръкавици ръце и огледа небето. Облачният слой несъмнено се бе вдигнал през последния час, а в облаците на запад дори имаше пролуки, през които от време на време се виждаше слънцето. Денят може и да не беше идеален за състезание, но със сигурност беше подходящ.
По-късно Мик и Джъд закусиха hemendeks — груб превод на яйца с шунка — и няколко чаши хубаво черно кафе. Започваше да просветлява, дори в Нови Пазар, и амбициите им нараснаха. Косовска Митровица по обяд и може би посещение на хълмистата крепост Звечан следобед.
Към девет и половина двамата напуснаха Нови Пазар и поеха с колата по сръбския път, който водеше на юг към долината на река Ибър. Пътят не беше добър, но неравностите и дупките не бяха в състояние да помрачат новия ден.
Шосето беше пусто, ако не се брояха случайните пешеходци; за разлика от пътя, по който бяха минали предния ден, от двете страни на този нямаше царевични и житни полета, а вълнисти хълмове, по чиито склонове растяха гъсти гори. Не видяха никакви диви животни, само няколко птици. Няколко километра по-нататък дори редките им спътници изчезнаха, а самотната фермерска къща, покрай която минаха, беше заключена и със спуснати кепенци. Черни прасета тичаха на воля в двора, без дете, което да ги храни. На простора плющеше и се издуваше пране, но нямаше и помен от жената, която го бе изпрала.
Отначало самотното пътуване през хълмовете им се струваше освежаващо заради липсата на човешки контакт, но с напредването на сутринта започнаха да изпитват безпокойство.
— Не трябваше ли да видим табела за Митровица, Мик?
Той надникна в картата.
— Може би…
— … с ме поели по грешен път.
— Ако имаше табела, щях да я видя. Мисля, че трябва да слезем от това шосе, да продължим на юг още малко и да влезем в долината по-близо до Митровица, отколкото възнамерявахме.
— И как ще напуснем този проклет път?
— Имаше няколко отбивки…
— Черни пътища.
— Ако не се възползваме от тях, ще трябва да продължим по този.
Джъд сви устни.
— Цигара? — попита.
— Изпушихме ги още преди километри.
Хълмовете пред тях образуваха една непрекъсната ивица. Не се виждаха никакви следи от живот; нямаше струйки дим от комини, нямаше звуци от гласове и превозни средства.