— Ако не подкараш колата, ще го направя аз.
Мик слезе от фолксвагена и заобиколи предния капак, загледан нагоре по пътя. Поколеба се само за миг, не повече от секунда, като примигна невярващо, после се обърна към предното стъкло, пребледнял още повече и отрони „Исусе…“ с глас, натежал от потиснато отвращение.
Любовникът му продължаваше да седи зад волана, стиснал главата си с две ръце, и се мъчеше да прогони спомените.
— Джъд…
Джъд вдигна бавно очи. Мик се взираше в него с налудничав поглед, а лицето му лъщеше от внезапно избила студена пот. Джъд погледна зад него. Няколко метра по-нататък пътят бе потъмнял мистериозно, а към колата прииждаше гъста, дълбока вълна от кръв. Разумът на Джъд се сгърчи и се опита да потърси друго обяснение на гледката, освен неизбежното. Но по-смислено обяснение нямаше. Това беше кръв, кръв в непоносими количества, безкрайно много кръв…
А сега въздухът се изпълни с мириса на прясно отворени трупове — миризма, излизаща от вътрешността на човешкото тяло, отчасти сладникава, отчасти апетитна.
Мик се върна с олюляване до вратата на пасажера и натисна вяло дръжката. Вратата се отвори внезапно и той залитна навътре с изцъклени очи.
— Карай.
Джъд посегна към стартера. Вълната от кръв вече се плискаше в предните гуми. А светът пред тях бе боядисан в червено.
— Тръгвай, по дяволите, тръгвай!
Джъд не правеше никакви опити да запали колата.
— Трябва да погледнем — каза той, без да звучи убеден. — Трябва.
— Не трябва да правим нищо — рече Мик, — а да се разкараме оттук. Не е наша работа…
— Самолетна катастрофа…
— Няма дим.
— Онова са човешки гласове.
Инстинктът подсказваше на Мик да не се меси. Можеше да прочете за трагедията във вестника — и да я види на снимки утре, когато щеше да изглежда сива и зърнеста. Днес всичко бе прекалено прясно, прекалено непредсказуемо…
Не се знаеше какво ги очаква в края на пътя, какво кърви…
— Трябва…
Джъд запали колата, а до него Мик започна да стене тихо. Фолксвагенът се понесе напред, като пореше реката от кръв, гумите му се въртяха в противната разпенена течност.
— Не — каза Мик съвсем тихо, — моля те, недей…
— Трябва — беше отговорът на Джъд. — Трябва. Трябва.
На броени метри от тях оцелелият град Пополач се съвземаше от първите си конвулсии. Взираше се с хиляди очи в останките на ритуалния си враг, разпилян в хаос от въжета и тела върху сплесканата земя, разрушен завинаги. Пополач се отдръпна със залитане от гледката, огромните му крака смачкаха дърветата, които растяха около мястото на срещата, ръцете му се размахаха във въздуха. Но успя да запази равновесие, когато всеобща лудост, предизвикана от ужаса в нозете му, изпълни мускулите му и смрази мозъка му. Бе издадена заповед — тялото се люшна, извърна се от ужасяващия килим, в който се бе превърнал Подуйево, и хукна между хълмовете.
Когато се втурна в самозабрава, високата му като кула фигура попадна между колата и слънцето, хвърляйки студена сянка върху кървавия път. Мик не видя нищо заради сълзите си, а Джъд, който бе присвил очи заради гледката, която се страхуваше, че ще види зад следващия завой, регистрира едва-едва факта, че нещо е препречило за миг светлината. Навярно облак. Или ято птици.
Ако бе вдигнал поглед в този момент, ако бе погледнал на североизток, щеше да зърне как главата на Пополач, огромната, гъмжаща от хора глава на обезумелия град, изчезва под линията на зрителното му поле, докато гигантът навлиза сред хълмовете. И щеше да разбере, че е изправен пред нещо, което не е способен да проумее; че в този ъгъл на ада няма спасение за никого. Но той не видя града и двамата с Мик достигнаха точката, от която връщане назад нямаше. От този момент нататък, също като Пополач и мъртвия му близнак, двамата изгубиха здравия си разум и всякаква надежда за живот.
Завиха по пътя и пред очите им се появиха руините на Подуйево.
Привикналото им към цивилизацията въображение никога не би родило такава неописуемо жестока гледка.