Може би на бойните полета в Европа е имало подобни купчини от трупове. Но нима редом с мъжете е имало толкова жени и деца? Имало е толкова високи камари от мъртви тела, но нима е имало такова изобилие от мъртъвци, доскоро преливащи от живот? Имало е светкавично опустошени градове, но нима цял град е загивал само заради повелята на гравитацията?
Гледката беше неописуемо противна. Пред нея мислите забавиха скоростта си до пълзене на охлюви, а силите на разума разровиха очевидното с педантични ръце в търсене на пробив; място, на което да заявят:
Това не се случва. Това е сън за смърт, а не самата смърт.
Но разумът не успя да намери слабо място в стената. Това беше вярно. Тази смърт беше реална.
Подуйево беше рухнало.
Тридесет и осем хиляди седемстотин шестдесет и петима граждани лежаха на земята, струпани на грозни, капещи купчини. Онези, които не бяха загинали при падането или от задушаване, беряха душа. Нямаше оцелели, освен шепа зяпачи, които се бяха домъкнали от домовете си, за да гледат състезанието. Тези жители на Подуйево, сакатите, болните и старците, сега се взираха невярващо в касапницата също като Мик и Джъд.
Джъд слезе пръв от колата. Земята под кецовете му лепнеше от съсирващата се кръв. Той огледа клането. Нямаше никакви отломки — никаква следа от самолетна катастрофа, никакъв огън, никаква миризма на гориво. Само десетки хиляди пресни трупове, до един голи или облечени в идентични дрехи от сив шевиот — и мъжете, и жените, и децата. Джъд забеляза, че някои от тях носят около гърдите си стегнати кожени сбруи, от които излизат километрични въжета. Когато ги разгледа по-отблизо, видя ясно необичайната система от възли и върви, която продължаваше да свързва телата. По някаква причина тези хора са били завързани заедно. Някои бяха завързани за раменете на съседите си като момчета, яхнали другарите си в игра на конче. Други — ръка за ръка, омотани с ивици въжета в стена от мускули и кости. Трети бяха превърнати на топка, с глава, навряна между коленете. Всички бяха завързани по някакъв начин за съседите си като в някаква смахната колективна игра на бондидж37.
Нов изстрел.
Мик вдигна очи.
Самотен мъж в сиво палто крачеше между телата с револвер в ръка и довършваше умиращите. Беше жалък, съмнителен акт на състрадание, но онзи продължаваше да го върши, като подбираше първо децата. Изпразваше револвера, зареждаше отново, изпразваше, зареждаше, изпразваше…
Мик не издържа.
Изкрещя с всичка сила, за да надвика стоновете на ранените.
— Какво е това?
Мъжът вдигна очи от ужасяващото си дело и Мик видя, че лицето му е мъртвешки сиво като палтото му.
— А? — Онзи изгледа намръщено двамата натрапници през дебелите стъкла на очилата си.
— Какво се е случило тук? — извика му Мик. Гневният крясък го накара да се почувства по-добре. Може би този човек бе виновен. Би било хубаво да има някой, когото да обвини за станалото.
— Кажи ни — продължи Мик. Даде си сметка, че говори през сълзи и гласът му трепери. — Кажи ни, за бога. Обясни.
Сиводрехият поклати глава. Не разбираше какво му говори този млад идиот. Беше нещо на английски, само това разбра. Мик се запъти към него под погледите на мъртвите очи. Очи като лъскави черни скъпоценни камъни върху разбити лица; очи на откъснати глави, които го гледаха от горе на долу. Очи на глави, които не можеха да говорят, а само да вият. Очи на глави, които не можеха нито да вият, нито да дишат.
Хиляди очи.
Мик застана пред сиводрехия, който бе изпразнил почти напълно оръжието си. Мъжът си бе свалил очилата и ги бе захвърлил. Той също плачеше, а едрото му тромаво тяло се разтърсваше конвулсивно.
Една ръка се протегна към краката на Мик. Той не искаше да поглежда към собственика й, но ръката пипна обувката му и не му остави друг избор. Млад мъж с изпочупени стави, проснат на земята като свастика от плът. Под него лежеше момиченце, окървавените й крачета се подаваха под тялото на мъжа като две розови пръчки.
На Мик му идеше да грабне револвера на сиводрехия, за да принуди ръката да спре да го докосва. Или още по-добре — картечница, огнехвъргачка, нещо, с което да прекрати агонията на мъжа.
Когато отвърна очи от изпотрошеното тяло, Мик видя, че човекът със сивите дрехи вдига револвера си.
— Джъд — каза Мик, но докато произнасяше името му, онзи мушна дулото в устата си и натисна спусъка.