Беше запазил последния куршум за себе си. Тилът му се разпука като изпуснато яйце, от главата му изхвърча парче черепна кост. Тялото му омекна и той се свлече на земята, като продължаваше да стиска револвера с устни.
— Трябва — започна Мик, без да се обръща към никой конкретно. — Трябва…
Какво можеха да сторят? Какво трябваше да направят в тази ситуация?
— Трябва…
Джъд беше застанал зад него.
— Да помогнем — довърши той вместо Мик.
— Да. Трябва да доведем помощ. Трябва…
Да тръгваме.
Да тръгват! Това трябваше да направят. Под какъвто и да е предлог, по каквато и да е съмнителна, малодушна причина, трябваше да тръгват. Да се махнат от бойното поле, да се махнат от обсега на една умираща ръка с рана вместо тяло.
— Трябва да кажем на властите. Да се доберем до някой град. Да доведем помощ…
— Свещеници — рече Мик. — Трябват им свещеници.
Мисълта да се даде последно причастие на толкова много хора беше абсурдна. Щеше да е необходима цяла армия от свещеници, водно оръдие със светена вода, високоговорител, с който да произнесат благословиите.
Двамата обърнаха заедно гръб на ужаса, прегърнаха се и тръгнаха през касапницата към колата.
В нея имаше някой.
Васлав Йеловсек беше седнал зад волана и се опитваше да подкара фолксвагена. Завъртя веднъж ключа в стартера. Втори път. На третия двигателят заработи, гумите се завъртяха в пурпурната кал и колата потегли на заден ход по пътя. Васлав видя, че англичаните тичат към него и го псуват. Нищо не можеше да направи — не искаше да краде возилото, но имаше работа за вършене. Той беше рефер, беше отговорен за състезанието и за безопасността на състезателите. Един от героичните градове вече бе паднал. Трябваше да направи всичко възможно да попречи на Пополач да последва участта на своя близнак. Трябваше да догони града и да го вразуми. Да го избави от ужаса му с тихи думи и обещания. Ако се провалеше, щеше да стане свидетел на още едно бедствие като това, което се бе разиграло пред очите му, а съвестта му вече беше пострадала достатъчно.
Мик продължаваше да тича след фолксвагена и да крещи на Йеловсек. Крадецът не му обръщаше внимание, съсредоточен върху управлението на колата по тесния хлъзгав път. Разстоянието между тях бързо се увеличаваше. Фолксвагенът бе набрал скорост. Ядосан, но без дъх, за да излее яростта си, Мик се спря на пътя с ръце на коленете, като дишаше тежко и плачеше.
— Копеле! — изруга Джъд.
Мик погледна към далечния край на пътя. Колата вече беше изчезнала.
— Шибанякът даже не може да шофира като хората.
— Трябва… трябва… да го… настигнем — каза Мик, като се мъчеше да си поеме дъх.
— Как?
— Пеша…
— Даже карта нямаме… в колата е.
— Боже… всемогъщи.
Тръгнаха заедно по пътя в противоположна на долината посока.
След няколко метра реката от кръв взе да пресъхва. Към главното шосе пълзяха само няколко съсирващи се ручейчета. Мик и Джъд проследиха кървавите отпечатъци от гуми до мястото, на което двата пътя се сливаха.
Сръбското шосе беше пусто и в двете посоки. Следите от гуми завиваха наляво.
— Той е навлязъл още по-навътре в хълмовете — отбеляза Джъд, като се взираше в празния път, който чезнеше в синьо-зелената далечина. — Изгубил си е ума!
— Ще се върнем ли по пътя, по който дойдохме?
— Ще ни отнеме цяла нощ да се върнем пеша.
— Ще хванем стоп.
Джъд поклати глава; лицето му беше отпуснато, изглеждаше отчаян.
— Не разбираш ли, Мик, всички са знаели какво става. Хората във фермите са се пръждосали, докато онези горе буйстват. Обзалагам се, че по този път няма да срещнем никакви коли — освен някой чужденец идиот като нас, а никой турист няма да посмее да ни качи.
Беше прав. Двамата приличаха на касапи — целите омазани в кръв. Лицата им лъщяха мазно, очите им гледаха налудничаво.
— Ще трябва да продължим пеша — добави Джъд. — След него. — Той посочи пътя. Хълмовете бяха притъмнели, слънцето внезапно бе спряло да огрява склоновете им.
Мик сви рамене. При всички положения щяха да прекарат нощта на пътя, това му бе ясно. Просто искаше да тръгне нанякъде — накъдето и да е, — за да бъде по-далеч от мъртвите.
В Пополач се възцари известно спокойствие. Безумната паника бе заменена от безчувствено, безропотно примирение с нещата. Заклещени на местата си, привързани един към друг с каиши, въжета и сбруи в жив организъм, който не позволяваше нито един глас да се чува по-силно от другите и нито един гръб да се труди по-малко от останалите, гражданите позволиха едно безумно единодушие да замести спокойния глас на разума. Те се сляха в едно съзнание, в една мисъл, в един стремеж. За няколко мига се превърнаха в онзи целенасочен гигант, чийто образ бяха пресъздали така блестящо. Илюзията, че притежават някаква индивидуалност, беше пометена от неудържимата вълна на едно колективно чувство — не сляпото увлечение на тълпата, а телепатичен импулс, който претопи гласовете на хиляди в една неустоима команда.