И гласът каза: „Върви!“
Гласът каза: „Махни се далеч от тази ужасна гледка, не искам да я виждам никога повече.“
Пополач се обърна между хълмовете и закрачи с дълги по половин миля крачки. Всички мъже, жени и деца в тази жива кула бяха слепи. Виждаха единствено през очите на града. Не можеха да мислят, освен с мислите на града. И вярваха, че са безсмъртни заради грубата си неумолима сила. Огромни, луди и безсмъртни.
След като изминаха две мили по шосето, Мик и Джъд надушиха бензин във въздуха, а малко по-нататък намериха фолксвагена. Лежеше преобърнат в обраслата с тръстика канавка край пътя. Не се беше подпалил.
Вратата на шофьора беше отворена и тялото на Васлав Йеловсек се подаваше навън. Изглеждаше спокоен, беше изпаднал в безсъзнание. Нямаше видими наранявания, освен една-две малки резки по безчувственото лице. Двамата извадиха внимателно крадеца от разбитата кола и го издърпаха от мръсната канавка върху шосето. Той изстена тихо, когато се засуетиха около него; Мик нави пуловера си и го мушна под главата му като възглавница, после му свали сакото и вратовръзката.
Мъжът отвори внезапно очи.
И ги изгледа втренчено.
— Добре ли си? — попита Мик.
Отначало онзи не каза нищо. Изглежда, не го разбираше.
После:
— Английски? — Имаше силен акцент, но въпросът му беше достатъчно разбираем.
— Да.
— Чух гласовете ви. Английски.
Намръщи се и трепна.
— Боли ли те? — попита Джъд.
Въпросът му, изглежда, развесели мъжа.
— Боли ли ме? — повтори той, а лицето му се изкриви в смесица от агония и удоволствие.
— Ще умра — каза Васлав през стиснати зъби.
— Не — рече Мик, — добре си…
Мъжът поклати глава с абсолютна увереност.
— Ще умра — повтори онзи решително. — Искам да умра.
Джъд се приведе към него. Гласът му прозвуча немощно заради чувствата, които изпитваше в момента.
— Кажи ни какво да направим. — Мъжът беше затворил очи. Той го разтърси грубо, за да не заспи.
— Кажи ни — повтори Джъд, съчувствието му бързо се топеше. — Кажи ни какво става.
— Какво става? — повтори мъжът, без да отвори очи. — Падна, това е. Просто падна…
— Какво падна?
— Градът. Подуйево. Моят град.
— Как падна?
— Сам, разбира се.
Мъжът не обясняваше нищо, само отговаряше на една загадка с друга.
— Накъде беше тръгнал? — намеси се Мик, като се помъчи да не звучи враждебно.
— След Пополач.
— Пополач? — попита Джъд.
Мик най-после видя нещо смислено в историята.
— Пополач е друг град. Като Подуйево. Градове-близнаци. Има ги на картата…
— Къде е градът сега? — попита Джъд.
Васлав Йеловсек, изглежда, реши да им каже истината. Имаше момент, в който се колебаеше дали да умре със загадка на уста или да живее достатъчно, за да се освободи от товара на своята история. Какво значение имаше вече дали ще бъде разказана? Повече нямаше да има състезания — с това бе свършено.
— Те дойдоха, за да се сражават — каза той съвсем тихо. — Пополач и Подуйево. Идват на всеки десет години…
— Да се сражават? — повтори Джъд. — Искаш да кажеш, че всички тези хора са жертва на кръвопролитие?
Васлав поклати глава.
— Не, не. Те паднаха. Нали ви казах.
— А как се сражават? — попита Мик.
— Вървете сред хълмовете — беше единственият отговор.
Васлав отвори леко очи. Надвисналите над него лица бяха изморени и измъчени. Тези невинни хора бяха страдали. Заслужаваха да им бъде обяснено.
— Като гиганти — каза той. — Сражават се като гиганти. Правят едно тяло от собствените си тела, разбирате ли? Скелета, мускулите, костите, очите, носа, зъбите, всичко е направено от мъже и жени.