— Той бълнува — рече Джъд.
— Вървете сред хълмовете — отговори мъжът. — И вижте сами, че е истина.
— Дори да допуснем… — започна Мик.
Васлав го прекъсна, нетърпелив да довърши обяснението.
— Бяха добри в играта на гиганти. Бяха необходими много векове на практика — с всяко десетилетие фигурата ставаше все по-голяма. Единият винаги се стремеше да бъде по-голям от другия. Връзваха се заедно с въжета, много прецизно. Мускули… сухожилия… В стомаха му имаше храна… на слабините тръби, през които да се изхвърлят изпражненията. Хората с най-добро зрение се настаняваха в очните кухини, тези с най-силен глас в устата и гърлото. Не можете да си представите за каква организация ставаше въпрос.
— Не мога — каза Джъд и се изправи.
— Това е тялото на държавата — рече Васлав толкова тихо, че гласът му прозвуча почти като шепот, — формата на нашия живот.
Настъпи мълчание. Малки облаци плаваха над пътя и се трупаха тихо в небето.
— Това беше чудо — добави той. Сякаш осъзнаваше за пръв път колко грандиозно е било всичко. — Беше чудо.
Достатъчно. Да. Беше напълно достатъчно.
Думите бяха изречени; човекът затвори уста и умря.
Мик усети тази смърт по-осезаемо от хилядите, които бяха оставили зад себе си или по-скоро тази смърт отключи страданието, което му бяха причинили всички те.
Независимо дали мъжът бе разказал една фантастична лъжа преди да умре или в историята му имаше някаква истина, Мик се почувства неспособен да я приеме. Въображението му беше прекалено ограничено, за да прегърне идеята. От мисълта за нея го заболя глава, а съчувствието му отстъпи под тежестта на страданието, което изпитваше.
Те стояха на пътя под безформените сиви сенки на облаците, които плаваха към загадъчните хълмове.
Беше здрач.
Пополач не можеше да крачи повече. Всичките му мускули бяха изтощени. Тук-там сред огромното му тяло имаше смъртни случаи, но градът не скърбеше за мъртвите си клетки. Труповете, които се намираха във вътрешността му, бяха оставени да висят на сбруите си. Онези, които образуваха кожата му, бяха освободени от въжетата и пуснати в гората отдолу.
Гигантът беше неспособен да изпитва жалост. И нямаше друга цел, освен да върви, докато може.
Когато слънцето се скри, Пополач седна да си почине на една могила и обгърна огромната си глава с огромните си ръце.
Звездите започнаха да се появяват с присъщата им предпазливост. Нощта идваше, за да привърже милостиво раните на деня и да ослепи очи, които бяха видели прекалено много.
Пополач са изправи и тръгна отново, тътнеща крачка след тътнеща крачка. Не след дълго умората щеше да го надвие; щеше да легне в гробницата на някоя закътана долина и да умре.
Но засега трябваше да продължи, с все по-бавни и мъчителни крачки, докато черната нощ му донесе забрава.
Мик искаше да погребат крадеца в покрайнините на гората. Джъд обаче изтъкна, че утре, когато лудостта е преминала, заравянето на едно тяло може да изглежда подозрително. Освен това не беше ли абсурдно да се грижат за един труп, когато на няколко километра от тях имаше буквално хиляди?
В крайна сметка оставиха тялото да лежи на пътя, а колата да затъне още по-дълбоко в канавката.
Тръгнаха отново.
Ставаше все по-студено, а те бяха гладни. Но малкото къщи, покрай които минаха, бяха празни, заключени и със спуснати кепенци — всички до една.
— Какво искаше да каже? — попита Мик, докато стояха загледани в поредната залостена врата.
— Говореше метафорично…
— За гигантите ли?
— Някакви троцкистки38 глупости — настоя Джъд.
— Не мисля.
— А аз съм убеден. Беше предсмъртната му реч, сигурно я е подготвял с години.
— Не мисля — повтори Мик и тръгна обратно по пътя.
— О, и защо? — Джъд го последва.
— Не беше политическа реч.
— Значи смяташ, че някъде наоколо има гигант? За бога!
Мик се обърна към Джъд. Лицето му не се виждаше ясно в здрача. Но гласът му беше сериозен и уверен.
— Да. Смятам, че ни каза истината.
— Това е абсурдно. Това е нелепо. Не.
В този момент Джъд мразеше Мик. Мразеше го заради наивността му, заради готовността му да повярва на всяка идиотска история, в която има нещо романтично. А тази? Тази беше най-лошата, най-абсурдната.
38
Троцкизмът е течение в международното комунистическо движение, основано от руския революционер Лев Троцки (1879–1940). — Б.пр.