Мик и Джъд гледаха как колосът прави нова крачка към тях.
Старецът си беше подмокрил панталоните. Без да спира да хленчи и да се моли, запълзя от разрушената къща към близките дървета, влачейки безчувствени крака след себе си.
Англичаните останаха на местата си, загледани в приближаващото се зрелище. Вече не изпитваха нито страх, нито ужас, само страхопочитание, което не им позволяваше да помръднат. Съзнаваха, че това е гледка, която никога повече няма да видят; това беше кулминацията — след нея всичко щеше да им се струва обикновено. Тогава по-добре да останат, въпреки че смъртта ги приближаваше с всяка крачка; по-добре да останат и да видят гледката, докато все още можеше да бъде видяна. Чудовището можеше да ги убие, но поне щяха да зърнат едно чудо, щяха да се докоснат за миг до това ужасяващо величие. Сделка, която си заслужаваше.
Пополач беше на две крачки от къщата. Видяха съвсем ясно сложната му структура. Вече различаваха детайлно лицата на гражданите — бели, изпотени и изтощени. Някои висяха мъртви в сбруите си и краката им се полюшваха напред-назад като крака на обесени. Други, най-вече децата, бяха пренебрегнали обучението си и бяха променили позициите си, така че гигантското тяло се беше разкривило и гъмжеше от бунтовнически клетки.
Но въпреки всичко вървеше, а всяка крачка беше непредвидим резултат от съгласуваност и сила.
Бум…
Стъпката, която смачка къщата, дойде по-скоро, отколкото бяха очаквали.
Мик видя как кракът се вдига; видя лицата на хората в пищяла, глезена и стъпалото — вече големи колкото него — все едри мъже, избрани да поемат пълната тежест на гигантското творение. Много от тях бяха мъртви. Долната част на ходилото представляваше пъзел от изпочупени и окървавени тела, смачкани до смърт от тежестта на съгражданите им.
Стъпалото се спусна с грохот.
След няколко секунди от къщата останаха само прах и отломки.
Пополач закри напълно небето. За момент запълни целия свят, небето и земята, а присъствието му претовари сетивата. От толкова близо не можеше да бъде обхванат с поглед, окото трябваше да броди напред-назад по туловището му, за да го види цялото, а дори тогава съзнанието отказваше да приеме всичко, което виждаше.
Когато къщата се срути, от нея излетя въртящо се парче камък и удари Джъд в лицето. Убийственият удар прозвуча в главата му като сблъсък на топка със стена. Нямаше болка, нито съжаление. Животът му угасна като пламъка на кибритена клечка — малък, незначителен пламък; предсмъртният му вик се изгуби в дяволската врява, тялото му бе погълнато от пушека и мрака.
Мик нито видя, нито чу смъртта на Джъд. Беше прекалено зает да гледа останалият за момент крак в руините на къщата, докато другият крак събираше решителност да се премести.
Мик се възползва от шанса си. Виейки като банши, той се затича към крака, обзет от копнеж да прегърне чудовището. Спъна се в развалините и се изправи пак, окървавен, за да се вкопчи в стъпалото преди то да се вдигне и да го остави зад себе си. Когато кракът получи съобщение да се премести, се разнесе задружна измъчена въздишка; Мик видя как мускулите на пищяла се събират и съединяват. Той направи последен скок към крайника, който започна да се повдига от земята, за да сграбчи някаква сбруя, въже, човешка коса или може би плът — каквото и да е, стига да се хване за това преминаващо чудо и да стане част от него. По-добре да тръгне с него, независимо накъде отива и да служи на неговите цели, независимо какви са те; по-добре да умре с него, вместо да живее без него.
Мик се хвана за крака и си намери безопасно място на глезена. Докато крещеше екзалтиран от успеха си, почувства как огромният крайник се вдига и погледна надолу сред вихрещия се прах към мястото, на което бе стоял и което вече се отдалечаваше.
Земята под него бе изчезнала. Той беше стопаджия с късмет — обикновеният живот, от който се бе отказал, вече не означаваше нищо за него и никога не бе означавал. Щеше да живее с това нещо, да, щеше да живее с него — щеше да го гледа и гледа, да го изяжда с очи, докато умре от преяждане.
Мик закрещя, зави и се залюля на въжетата, опиянен от триумфа си. Зърна бледото тяло на Джъд, проснато далеч под него върху тъмната земя, невъзвратимо мъртво. Но любовта, живота и здравия разум вече ги нямаше, беше ги забравил заедно с името, пола и амбициите си.
Всичко това вече не означаваше нищо за него. Абсолютно нищо.
Бум…
Бум…
Пополач вървеше, а стъпките му се отдалечаваха на изток. Пополач вървеше и бумтенето на гласа му заглъхваше в нощта.