Куейд чакаше като лешояд, който чака умиращ и брои минутите, оставащи до напускането на душата с надеждата да получи поне парченце.
Стив се събуди с лице върху решетката. Въздухът бе още по-спарен, а металните пръчки се бяха впили в бузата му. Беше му горещо и неудобно.
Остана да лежи неподвижно, докато очите му привикнат пак с обстановката. Простата мрежа от пресичащи се на кръст пръчки му се стори красива. Да, красива. Той проследи правите линии с поглед, после пак и пак, докато играта му омръзна. Отегчен, Стив се завъртя отново по гръб и усети как решетката вибрира под тялото му. По-нестабилна ли бе станала? Като че ли се разклащаше леко при всяко негово движение.
Сгорещен и потен, Стив разкопча тениската си. По време на сън по брадичката му се бе стекла слюнка, но той не си направи труда да я избърше. Какво като се е олигавил? Кой ще го види?
Издърпа тениската си нагоре и изхлузи обувката от единия си крак с помощта на другия.
Обувка — решетка — пропадане. Мозъкът му направи лениво връзката. Стивън се надигна до седнало положение. О, бедна обувко. Обувката му щеше да падне. Щеше да се плъзне между пръчките и край. Но не. Беше застанала върху две пръчки и изглеждаше стабилно закрепена; все още можеше да я спаси, ако направеше опит.
Стив се пресегна към своята бедна, нещастна обувка и решетката се разклати от движението.
Обувката започна да се плъзга.
— Моля те — примоли ѝ се той, — не падай. — Не искаше да загуби хубавата си, красива обувка. Тя не трябваше да пада. Не трябваше.
Когато посегна да я сграбчи, обувката се прекатури с форта надолу и падна в тъмнината.
Стив нададе отчаян крясък, който не стигна до ушите му.
О, ако можеше само да чуе как пада; ако можеше да преброи секундите на полета ѝ. Да чуе как тупва на дъното на шахтата. Тогава щеше поне да знае колко метри го делят от смъртта му.
Не издържаше повече. Преобърна се по корем, провря ръце в дупките на решетката и закрещя:
— И аз ще си отида! И аз ще си отида!
Не можеше да понесе очакването да падне в мрака, да падне във виещата тишина; искаше да последва обувката си към дъното на тъмната шахта, да умре и да сложи край на тази игра веднъж завинаги.
— Ще си отида! Ще си отида! Ще си отида! — крещеше той. Молеше се на гравитацията.
Решетката под него се раздвижи.
Нещо се беше счупило или скъсало. Някакъв щифт, верига или въже, което държеше решетката на мястото ѝ. Стив вече не лежеше хоризонтално, а се плъзгаше по пръчките, които се накланяха към мрака.
Шокиран, той осъзна, че крайниците му вече не са оковани.
Щеше да падне.
Човекът искаше той да падне. Лошият човек. Как му беше името? Куейк? Куейл? Куоръл…5
Решетката се наклони още повече и Стив я сграбчи механично с две ръце. В края на краищата може би не искаше да падне като обувката си? Може би животът, един допълнителен миг живот си заслужаваше да се задържи…
Мракът под ръба на решетката е толкова дълбок; кой знае какво се спотайва в него?
Звуците на паниката в главата му се увеличиха. Туптенето на проклетото му сърце, шипящият звук на слузта, сухото стържене на небцето. Хлъзгави от потта, дланите му започнаха да изпускат метала. Гравитацията го зовеше. Предявяваше правата си над масата на неговото тяло, искаше той да падне. Стив надникна през рамо към зейналата бездна и за момент му се стори, че вижда под себе си да помръдват чудовища. Абсурдни, налудничави същества с груби очертания, тъмни силуети в мрака. Противни графити от неговото детство, които протягаха нокти, за да го сграбчат за краката.
— Мамо — каза той, когато ръцете му го предадоха на ужаса.
Мамо.
Това беше думата. Куейд я чу ясно в цялата ѝ баналност.
— Мамо!
Когато Стив се стовари на дъното на шахтата, вече беше изгубил представа колко дълго е падал. В момента, в който ръцете му изпуснаха решетката и той разбра, че мракът ще го докопа, съзнанието му се изключи. Остана само животинската му същност, с чиято помощ той успя да отпусне мускулите на тялото си, за да намали пораженията от удара. Останалата част от него, всичко, освен най-елементарните реакции, се разпадна и парчетата отлетяха в дълбините на неговата памет.
Когато светлината най-сетне дойде, Стивън вдигна очи към вратата, където стоеше човек с маска на Мики Маус, и му се усмихна. Беше детска усмивка, усмивка на благодарност към комичния спасител. Остави се човекът да го хване за глезените, за да го извлече от голямата кръгла стая, в която лежеше. Панталоните му бяха мокри и Стив съзнаваше, че се е изпуснал насън. Независимо от това смешният мишок го целуна щедро.