Камерън включи радиото си; гласът на коментатора ту се усилваше, ту заглъхваше, сякаш говореше от Северния полюс, а не от катедралата „Сейнт Пол“. Оставаше още половин час до началото на състезанието, но той искаше да послуша подгряващите коментари, само и само да чуе какво ще кажат за неговото момче.
„… атмосферата е наелектризирана… край трасето са се събрали десетки хиляди зрители…“
Гласът пак изчезна. Камерън изруга и започна да търси станцията, докато глупавите коментари не прозвучаха отново.
„… наричано «Състезанието на годината». Какъв ден само! Нали, Джим?“
„Определено е състезанието на годината, Майк.“
„Това беше големият Джим Дилейни, който е нашият наблюдател от въздуха. Той ще следи цялото трасе и ще ни показва нещата от птичи поглед, нали, Джим?“
„Разчитай на мен, Майк.“
„И така, зад стартовата линия кипи трескава активност, всички състезатели загряват за старта. Виждам Ник Лойър, който е с номер три, и не мога да не отбележа, че изглежда в много добра форма. Когато пристигна, сподели пред мен, че не обича да бяга в неделя, но този път е направил изключение, защото това състезание е благотворително и всички постъпления ще отидат за изследвания в областта на раковите заболявания. Тук е и Джоуел Джоунс, нашият златен медалист на осемстотин метра, и той ще се състезава с големия си съперник Франк Макклауд. Освен утвърдените бегачи, различаваме и няколко нови лица. С номер пет е южноафриканецът Малкълм Войт, а последният участник е Лестър Киндерман — изненадващият победител на маратона в Австрия миналата година. И трябва да кажа, че в този великолепен септемврийски следобед всички те изглеждат свежи като маргаритки. Не можем и да мечтаем за по-хубав ден, нали Джим?“
Джоуел сънува кошмар.
„Ще се справиш, спри да се измъчваш“, успокои го Камерън.
Обаче Джоуел не се чувстваше добре; усещаше парене под лъжичката. Не приличаше на предстартова треска — с нея отдавна се справяше. Мушкаш два пръста в гърлото, повръщаш — засега по-добър лек за него нямаше; правиш го и приключваш с въпроса. Не, в случая не ставаше дума за предстартова треска или нещо подобно. Беше много по-лошо, сякаш самите му вътрешности вряха.
Камерън не прояви никакво съчувствие.
— Това е благотворително състезание, а не Олимпийски игри — заяви той, докато оглеждаше момчето. — Не се вдетинявай.
Такава беше тактиката на Камерън. Благият му глас бе създаден да приласкава, но той го използваше, за да тормози. Без този тормоз обаче нямаше да има златен медал, аплодиращи тълпи и прехласнати момичета. Според анкетата на един от таблоидите Джоуел минаваше за най-харесвания чернокож в Англия. Нямаше нищо против приятелските поздрави на напълно непознати хора; харесваше му възхищението им, дори да се окажеше краткотрайно.
— Хората те обичат — припомни му Камерън. — Един господ знае защо, но те обичат.
После се засмя и от мимолетния му пристъп на жестокост не остана и следа.
— Всичко ще бъде наред, синко — добави. — Излез и тичай така, сякаш животът ти зависи от това.
Сега, на ярката дневна светлина, Джоуел огледа другите състезатели и се почувства малко по-уверен. Киндерман беше издръжлив, но само на средни разстояния. Маратонът изискваше съвсем различни умения. Освен това Киндерман беше толкова късоглед и лупите на очилата му с телени рамки — толкова дебели, че му придаваха вид на шашардисана жаба. Той не представляваше заплаха. Лойър си го биваше, но и за него можеше да се каже, че това не е неговата дисциплина. Той беше добър в бягането с препятствия, а понякога и в спринта. Можеше да спринтира четиристотин метра, но това бе пределът на възможностите му. Южноафриканецът Войт. Е, за него нямаше много информация. На външен вид изглеждаше способен състезател, така че трябваше да внимава за изненади от негова страна. Истинският проблем тук обаче беше Макклауд. Джоуел се бе състезавал три пъти с Франк Макклауд Светкавицата. В два от случаите го остави втори, а третият му отстъпи (мъчително) първото място. Сега Франки имаше да му връща, особено заради загубата на Олимпиадата — хич не му се понрави да получи среброто. Да, Джоуел трябваше да внимава с него. Благотворително състезание или не, Макклауд щеше да тича с всички сили заради публиката и заради собствената си гордост. Вече бе заел позиция на стартовата линия с наострени за сигнала уши. Светкавицата беше опасният съперник — нямаше съмнение в това.