„Кой е начело в момента?“
„На този етап от пробега води Ник Лойър, макар че «естествено» ще има много тактически маневри при тази дължина на трасето. То е по-дълго от средната дистанция и по-късо от това на маратона, но тези мъже са опитни тактици и в началото всеки от тях ще се мъчи да накара другия да го изпревари.“
Камерън обичаше да казва: „Остави другите да бъдат герои“.
Труден за научаване урок, както бе установил Джоуел. След стартовия изстрел едва се удържаш да не се втурнеш напред, като внезапно освободена натегната пружина. Но така всичките ти сили се изчерпват през първите двеста метра и не ти остават никакви резерви.
Лесно е да се правиш на герой, обичаше да казва Камерън. Но не е разумно, хич не е разумно. Не си пилей времето да се фукаш, а остави супермените да изживеят своя миг. Не се дели от групата, но стой малко по-назад. По-добре да те приветстват на финала като победител, отколкото да казват, че си загубил достойно.
Побеждавай. Побеждавай. Побеждавай.
На всяка цена. Почти на всяка цена.
Побеждавай.
Човек, който не иска да победи, не ми е приятел. Ако искаш да тичаш от любов към бягането, заради самия спорт, направи го с някой друг. Само учениците в частните училища вярват в подобни глупости — състезанието заради самото удоволствие да се състезаваш. Няма радост за губещите, момче. Та какво казах?
Няма радост за губещите.
Бъди груб. Играй по правилата, но се възползвай максимално от тях. Ако можеш да изблъскаш някой, направи го. Не позволявай на никой кучи син да те убеди в противното. Ти си тук, за да победиш. Та какво казах?
Да победиш.
На Патерностер Роу възгласите на тълпата се чуваха приглушено, а сградите закриваха слънцето. Беше почти студено. В небето продължаваха да прехвърчат гълъби, сякаш, веднъж прогонени от гнездата си, бяха неспособни да кацнат обратно. Те бяха единствените обитатели на задните улици. Останалите живи същества, изглежда, бяха отишли да гледат състезанието.
Камерън отключи велосипеда, прибра веригата и катинара в джоба си и потегли. Помисли си, че за петдесетте си години е доста здрав, ако и да беше пристрастен към евтините пури. Пусна радиото. Сигналът беше слаб заради околните сгради, чуваше се само пращене. Камерън се поизправи на седалката и се опита да настрои антената. Не помогна особено.
„… и Ник Лойър вече изостава…“
Много скоро. Но нали апогеят на кариерата му премина още преди две-три години. Време е да хвърли шпайковете и да даде път на по-младите. И на Камерън му се бе наложило да го направи, макар че, ей богу, хич не му беше лесно. Ясно си спомняше как се почувства на тридесет и три, когато осъзна, че най-хубавите му състезателни години са отминали. Сякаш стъпи с единия крак в гроба — полезно напомняне за това колко бързо съзрява и започва да линее тялото.
Когато излезе от сенките на една по-слънчева улица, го задмина черен мерцедес с частен шофьор зад волана; движеше се толкова безшумно, сякаш го задвижваше вятърна енергия. Камерън зърна за миг пътниците. В единия разпозна човека, с когото Войт бе говорил преди състезанието — около четиридесетгодишен мъж със слабо лице и толкова тънка уста, че сякаш устните му бяха отстранени с хирургическа операция.
До него седеше Войт.
Това бе невъзможно, но му се стори, че през затъмненото стъкло срещна погледа именно на Войт; даже беше облечен в състезателния си екип.
Тази гледка изобщо не се понрави на Камерън. Та нали преди пет минути южноамериканецът стартира с останалите бегачи. Тогава кой е този? Очевидно двойник. Тук намирисваше на някаква измама, направо вонеше до небесата.
Мерцедесът вече завиваше зад ъгъла. Камерън изключи радиото и завъртя лудешки педалите след колата. Скоро плувна в пот от меката топлина на слънцето.
Мерцедесът напредваше с мъка по тесните улици, като не обръщаше внимание на знаците за еднопосочно движение. Бавният ход на колата позволи на Камерън да я следва, без да бъде забелязан от пътниците вътре, макар че от усилието белите му дробове направо пламнаха.
В една тясна безименна алея, западно от Фетър Лейн, където сенките бяха особено гъсти, мерцедесът спря. Скрит зад ъгъла на двадесетина метра от колата, Камерън видя как шофьорът отвори вратата и мъжът без устни, следван плътно от двойника на Войт, слязоха и побързаха да се пъхнат в една невзрачна сграда. Когато и тримата се скриха от погледа му, той подпря велосипеда на стената и ги последва.
На улицата цареше гробовна тишина. От това разстояние ревът на тълпата звучеше като шепот. Сякаш тази алея беше част от съвсем друг свят. Свят на пробягващи сенки на прелитащи птици, на сгради със зазидани прозорци и лющеща се боя и на миризма на гнило в застиналия въздух. В канавката лежеше мъртъв черен заек с бяло петно на врата — нечий изгубен домашен любимец. Рояк мухи се издигаха от трупа и кацаха по него, ту стреснати, ту настървени от глад.