„Но това все пак е само едно благотворително състезание.“
„Абсолютно си прав. А в подобна ситуация е без значение дали печелиш, или губиш.“
„Важното е как ще се представиш.“
„Точно така.“
„Да, точно така.“
„Двамата се показаха от завоя на «Уайтхол» и вече се виждат от сградата на Парламента. Тълпата аплодира своето момче, но аз наистина смятам, че Джоунс няма да спечели.“
„Не забравяй, че в Швеция изненада всички.“
„Така е. Така е.“
„Може би ще го направи отново.“
Джоуел тичаше и разстоянието между него и Войт взе да се топи. Съсредоточи се върху гърба на мъжа, прикова поглед във фланелката му, като изучаваше ритъма му и търсеше слабости.
Забеляза известно забавяне. Войт вече не бягаше толкова бързо. Крачките му започваха да стават неравномерни, което бе сигурен признак за умора.
Можеше да го задмине. С малко кураж можеше да го победи.
Както и Киндерман. Беше забравил за него. Без да се замисля, Джоуел хвърли поглед през рамо.
Киндерман беше далеч назад и продължаваше да поддържа равномерния си ритъм на маратонец. Но там отзад имаше и нещо друго: друг бегач, който го следваше почти по петите, призрачен, огромен.
Джоуел извърна очи и се загледа напред, като проклинаше глупостта си.
С всяка крачка настигаше Войт. Мъжът наистина губеше сили, беше очевидно. Джоуел беше сигурен, че ще го победи, трябваше само да положи повече усилия. Да забрави за преследвача си, който и да бе той, да забрави всичко, освен изпреварването на южноафриканеца.
Само че видяното не му излизаше от главата.
„Не поглеждай назад!“, предупреди го Макклауд. Твърде късно — вече погледна. Тогава по-добре да разбере какъв е този фантом.
Пак се обърна.
Отначало не забеляза нищо — само тичащия бавно Киндерман. После призрачният бегач изплува отново и Джоуел разбра какво е повалило Макклауд и Лойър.
Не беше бегач — жив или мъртъв. Не беше дори човешко същество. Безплътен силует със зейнал мрак вместо глава — самият дявол.
Не поглеждай назад!
Устата на съществото, ако изобщо беше уста, бе отворена. Диханието му — толкова студено, че накара дъхът на Джоуел да секне — се завъртя като вихрушка около фигурата му. Ето защо Лойър беше мълвял молитви, докато тичаше. Това обаче не му помогна, смъртта така или иначе го застигна.
Джоуел извърна очи, за да не вижда дявола, и се опита да не обръща внимание на внезапната слабост в коленете си.
Сега Войт също погледна назад. Лицето му изглеждаше мрачно и притеснено и Джоуел някак си разбра, че южноафриканецът принадлежи на дявола, че сянката зад него с господар на Войт.
— Войт. Войт. Войт. Войт — изрече през зъби, като изплюваше думата при всяка крачка.
Съперникът му чу името си.
— Черно копеле! — извика Войт.
Джоуел увеличи темпото. Сега беше на два метра от състезателя на дявола.
— Погледни… зад… теб — рече запъхтяно Войт.
— Видях го.
— Идва… за… теб…
Думите му бяха мелодраматични и плоски. Джоуел беше господар на тялото си, нали? И не се страхуваше от тъмнината, защото носеше нейния цвят. Това по-малко човек ли го правеше, както смятаха мнозина? Или обратното — нещо повече от човек: с повече кръв, повече пот, повече плът. С по-големи ръце, по-големи крака и по-голяма глава. С повече сила и по-големи стремежи. Какво може да му направи дяволът? Да го изяде? Нямаше да му хареса на вкус. Да го замрази? Имаше прекалено гореща кръв, беше твърде бърз и преизпълнен с живот.
Нищо не можеше да го победи — той беше варварин с маниери на джентълмен.
Нито бял, нито съвсем черен.
Войт страдаше: болката си личеше в накъсаното му дишане, в неуверените му вяли движения. Бяха на петдесет метра от стъпалата и финалната линия, но преднината му непрекъснато намаляваше; с всяка крачка дистанцията между двамата бегачи се скъсяваше.
Тогава започнаха пазарлъците.
— Чуй… ме.
— Какво си ти?
— Власт… Ще ти дам власт… само… ни остави… да спечелим.
Сега Джоуел тичаше почти на една линия с него.
— Късно е.
Почувства прилив на сили в краката и това го изпълни с невероятна радост. Дяволът зад него, дяволът до него — какво го интересува? Той умееше да тича.
Задмина Войт. Ставите му бяха гъвкави, беше истинска машина.
— Копеле, копеле, копеле — повтаряше фактотумът, а лицето му бе разкривено от напрежение. Не трепна ли това лице, когато Джоуел профуча край него? Сякаш чертите му се размазаха и за миг загуби човешкия си облик.