Войт вече беше зад него и тълпата крещеше от възторг, цветовете отново нахлуваха в света. Щеше да победи. Не знаеше в името на какво, но щеше да победи.
Ето го и Камерън. Видя го да стои на стъпалата до непознат мъж в костюм на ситно райе. Камерън се усмихваше, крещеше с непривичен за него ентусиазъм и му махаше от стълбите.
Джоуел затича още по-бързо към финалната линия, лицето на Камерън му вдъхна сили.
После това лице сякаш започна да се променя. Маранята ли накара косата му да засвети? Не, кожата на бузите му започна да се издува, по шията и челото избиха черни петна, които бързо се разрастваха. Сега косата щръкна и от главата лумнаха ослепителни пламъци. Камерън гореше, но продължаваше да се усмихва, продължаваше да му маха с ръка.
Джоуел внезапно изпита отчаяние.
Дяволът зад него. Дяволът пред него.
Това не е Камерън. Истинският Камерън не се вижда никъде, значи е мъртъв.
Разбра го инстинктивно. Камерън е загинал и тази черна пародия, която му се усмихваше и му махаше с ръка, бяха последните му мигове, възпроизведени за удоволствие на неговите фенове.
Крачките на Джоуел станаха колебливи, ритъмът им се наруши. Чудовищното хрипливо дишане на Войт зад гърба му започна да се приближава.
Внезапно цялото му тяло се разбунтува. Съдържанието на стомаха му започна да се надига, краката му омекнаха, мозъкът му отказа да мисли, парализиран от страх.
— Тичай! — каза си той. — Тичай! Тичай!
Обаче пред него бе дяволът. Как да се втурне право в обятията на подобна гадост?
Войт го беше догонил и сега го изпревари, като го блъсна с рамо. Победата бе отнета от Джоуел с лекота — като бонбон от ръцете на бебе.
До финалната линия оставаха още десетина крачки, а Войт отново водеше. Джоуел протегна почти несъзнателно ръка и го сграбчи за фланелката. Беше измама и всички от тълпата я видяха. Да вървят по дяволите.
Джоуел дръпна с всички сили и двамата залитнаха. Тълпата се раздели, те изхвърчаха от трасето и се стовариха тежко на земята — Войт отгоре, Джоуел под него.
Ръката, която Джоуел инстинктивно бе протегнал да смекчи удара, се озова погребана под тежестта на двете тела. Костта не издържа и се счупи. Той чу хрущенето, преди да почувства пронизващата болка, после от устата му се изтръгна писък.
На стълбите Бърджис крещеше като обезумял. Истински цирк. Камерите снимаха, коментаторите бърбореха.
— Ставай! Ставай! — викаше той.
Обаче Джоуел беше сграбчил Войт със здравата си ръка и нямаше да го пусне за нищо на света.
Двамата се търкаляха върху чакъла, като всяко завъртане раздробяваше допълнително костта на ръката на Джоуел и предизвикваше спазми в стомаха му.
Фактотумът Войт губеше сили. Никога не се бе чувствал толкова изтощен: не беше подготвен за напрежението от състезанието, в което господарят му го бе накарал да участва. Започваше да се ядосва и губеше контрол. Джоуел усети дъха му върху лицето си — вонеше на пръч.
— Покажи истинския си облик — каза му той.
Зениците на фактотума изчезнаха, очите му станаха целите бели. В устата на Джоуел се събра кървава храчка и той я изплю в лицето на Войт.
Съществото изгуби самообладание.
Лицето му се разтопи. Фалшивата плът изчезна и на мястото ѝ зейна бездна, която нямаше очи, нито нос, уши или коса.
Тълпата около тях се отдръпна. Хората се разпищяха, някои припаднаха. Джоуел не ги виждаше, но слушаше виковете със задоволство. Тази трансформация не беше само за него, тя беше за всички. Хората я виждаха, виждаха истината — отвратителната, грозна истина.
Устата на нещото беше като паст на дълбоководна риба — огромна и пълна с абсурдно големи зъби. Джоуел мушна здравата си ръка под долната ѝ челюст и се развика за помощ, като се мъчеше да я задържи настрани от себе си.
Никой не посмя да се приближи.
Тълпата стоеше на порядъчно разстояние, хората гледаха ококорено и крещяха, но нямаха желание да се намесят. За тях това бе просто зрелище, нов спорт — борба с дявола. Борба, която не ги касаеше.
Джоуел разбра, че силите го напускат, че ръката му не може повече да възпира устата. Обзет от отчаяние, той усети как зъбите се впиват в челото и брадичката му, как пробиват плътта и костта. После дяволската паст му отхапа лицето и бялата нощ го погълна.
Фактотумът се надигна от трупа с парчета скалп между зъбите. Беше свалил лицето на чернокожия като маска и сега на мястото му имаше кървава маса от потрепващи мускули. Сред тях зееше кухина — устата на Джоуел, — а в нея се мяташе и кървеше остатъкът от езика му, неспособен да се оплаче.
На Бърджис му беше все едно как изглежда пред хората. Състезанието беше всичко, а победата си беше победа, независимо как е спечелена. В крайна сметка и Джоуел наруши правилата.