— Давай! — извика той на фактотума. — Тичай!
Съществото обърна окървавеното си лице към него.
— Ела тук! — нареди му Бърджис.
Деляха ги само няколко метра, оставаха няколко крачки до финалната линия и състезанието щеше да бъде спечелено.
— Тичай към мен! — изкрещя Бърджис. — Тичай! Тичай!
Фактотумът бе уморен, но позна гласа на своя господар. Втурна се към финалната линия, следвайки сляпо виковете на Бърджис.
Четири крачки, три…
И Киндерман го задмина, устремен към финала. Късогледият Киндерман, изпреварил само с една крачка Войт, спечели състезанието, без да подозира каква победа е завоювал, без да погледне дори веднъж към лежащите на земята отвратителни останки.
Когато Киндерман пресече финалната линия, не се чуха никакви викове, никакви аплодисменти.
Над стъпалата сякаш притъмня, въздухът стана необичайно мразовит.
Клатейки извинително глава, Бърджис се свлече на колене.
— Отче наш, който беше на небесата, да не се свети името ти…
Какъв изтъркан трик. Каква наивна реакция.
Тълпата започна да се разпръсва. Някои хора побягнаха. Децата, запознати с мрака, от който неотдавна бяха дошли, реагираха най-спокойно. Хванаха за ръка своите родители и ги поведоха след себе, като ги напътстваха да не поглеждат назад. И родителите, припомняйки си смътно утробата, първия тунел, първия жадуван изход от святото място, първото изкушение да погледнат назад и да умрат, ги последваха, покорни като агнета.
Само Киндерман изглеждаше невъзмутим. Безчувствен към студа, той седна на стълбите и започна да бърше стъклата на очилата си, като се усмихваше на собствената си победа.
Бърджис осъзна, че всякакви молитви са безполезни и изтича да се скрие в Уестминстърския дворец.
Изоставеният фактотум се отказа напълно от човешкия си облик. Безплътен, безцветен, той изплю противното месо на Джоуел Джоунс. Полусдъвканото лице на лекоатлета падна на чакъла до собственото му тяло. Създанието се разтвори във въздуха и се върна в Кръга, който смяташе за свой дом.
Въздухът в коридорите на властта бе застоял: не се виждаше жива душа, никаква помощ.
Бърджис не беше във форма и след като потича малко, забави крачка. Продължи ходом по облицованите с тъмна ламперия коридори, а добре отъпканият килим заглушаваше равномерните му крачки.
Чудеше се какво да направи. Щяха да го обвинят, че се е провалил, че не е предвидил всичко, но той бе уверен, че ще намери начин да се измъкне. Щеше да им даде каквото поискат като компенсация за недалновидността си. Ухо, крак — нямаше какво да им предложи, освен кръвта и плътта си.
Трябваше обаче да подготви внимателно зашитата си, защото те мразеха слабата логика. На карта беше заложено нещо повече от живота му, не можеше да си позволи да се изправи пред тях с половинчати извинения.
Усети леден полъх зад гърба си и веднага разбра какво става. Адът го бе последвал по тихите коридори, дори тук, в люлката на демокрацията. Въпреки това той щеше да оцелее, нямаше да му се случи нищо лошо, стига да не се обръща, да не вдига очи от пода или от ръцете си с липсващи палци. Това беше един от първите уроци, които научаваше всеки, доближил се до Бездната.
Въздухът стана мразовит. Дъхът на Бърджис се превърна в бяло облаче, главата го заболя от студ.
— Съжалявам — каза искрено на своя преследвач.
Гласът, който му отговори, бе по-мек, отколкото очакваше.
— Ти не си виновен.
— Не — възрази Бърджис, окуражен от миролюбивия тон. — Това беше грешка и аз дълбоко се разкайвам. Подцених Киндерман.
— Наистина беше грешка, но всички грешим — отвърна Адът. — След сто години пак ще опитаме. Демокрацията е сравнително нов култ: още не е загубила външния си блясък. Ще и отпуснем още един век и тогава ще я победим.
— Да.
— Обаче ти…
— Знам.
— Няма да получиш никаква власт, Грегъри.
— Да.
— Е, не е дошъл краят на света. Погледни ме.
— Не сега, ако не възразявате.
Бърджис продължи упорито да върви, стъпка след стъпка. „Дръж се спокойно, бъди благоразумен.“
— Погледни ме, ако обичаш — каза ласкаво Адът.
— По-късно, господарю.
— Моля те само да ме погледнеш. Малък знак на уважение, който ще бъде високо оценен.
— Ще го направя. Наистина ще го направя. Обаче по-късно.
На това място коридорът се разклоняваше. Бърджис пое наляво. Сметна, че символичният му избор ще поласкае Ада.10 Но коридорът се оказа задънен.