Бърджис застина пред стената. Студът проникна в мозъка му, чуканчетата на липсващите му палци неистово го заболяха. Той си свали ръкавиците и започна да ги смуче.
— Погледни ме. Обърни се и ме погледни — каза любезно гласът.
Какво да направи? Вероятно би било най-добре да се върне обратно по коридора и да намери друг път. Просто трябваше да обикаля в кръг дотогава, докато успее да намери достатъчно аргументи в своя защита, така че преследвачът му да го остави на мира.
Докато стоеше и прехвърляше в ума си различните възможности, усети лека болка във врата.
— Погледни ме — подкани го отново гласът.
Гърлото му се сви. Той чу стържещ звук от триене на кости, после в основата на черепа му сякаш се вряза нож.
— Погледни ме — каза Адът за последен път и главата на Бърджис се завъртя.
Тялото не — то продължи да стои обърнато към голата стена, която препречваше коридора.
Обаче главата му се завъртя върху слабия врат в разрез с всички закони на анатомията. Бърджис се задави, защото хранопроводът му се усука като въже, шийните му прешлени се смляха, ставните хрущяли се раздробиха. От очите му потече кръв, тъпанчетата му се спукаха и той умря, вперил поглед в това мрачно, нечовешко лице.
— Казах ти да ме погледнеш — рече Адът и пое по нерадостния си път, като заряза изправеното до стената тяло — една необяснима гледка, на която щяха да се натъкнат спорещите оживено демократи, когато пристигнат в Уестминстърския дворец.
Джаклин Ес — Последна воля и завещание
Боже мои, мислеше си тя, това не може да е живот. Ден след ден: скуката, досадната работа, разочарованието.
Господи, молеше се тя, избави ме, освободи ме, разпъни ме на кръст, ако трябва, но ме спаси от нещастието.
Вместо да чака спасителната благословия, един скучен ден Джаклин извади ножчето от самобръсначката на Бен, заключи се в банята и си сряза китките.
Когато Бен застана от другата страна на вратата, тя почти не разбра какво и казва заради туптенето в ушите си.
— Вътре ли си, скъпа?
— Махай се — каза му или поне така ѝ се стори.
— Прибрах се по-рано, любима моя. Нямаше голямо задръстване.
— Моля те, махни се.
От усилието да говори се свлече от тоалетната чиния в локвата кръв, която вече изстиваше върху белите плочки на пода.
— Скъпа?
— Махни…
— Скъпа.
— Се.
— Добре ли си?
Нещастникът вече блъскаше по вратата. Не разбира ли, че тя не може, че тя няма да му отвори?
— Отговори ми, Джаки.
Тя изохка. Не успя да сподави стона си. Болката не беше толкова силна, колкото очакваше, но се чувстваше зле — все едно я бяха ритнали в главата. Все пак той нямаше да успее да се добере навреме до нея, дори да разбие вратата. Вече не. Беше късно.
Бен разби вратата.
Джаклин вдигна очи и го изгледа през сгъстения от усещането за смърт въздух — толкова плътен, че с нож да го режеш.
— Прекалено късно — каза му тя или поне така ѝ се стори.
Но не беше.
„Боже мой — помисли си, — ама че самоубийство. Жива съм.“
Наетият от Бен лекар се оказа прекалено любезен. Само най-доброто — така ѝ обеща. Само най-доброто за моята Джаки.
— Няма нищо — увери я лекарят, — което да не можем да оправим с малко усилие.
„Защо не говори направо? И без това не му пука. Няма представа как се чувствам.“
— Често си имам работа с женски проблеми като вашите — довери ѝ той с добре заучено съчувствие. — Сред жените на определена възраст се срещат с епидемична честота.
Та тя е само на тридесет. Какво се опитва да ѝ каже? Че е навлязла преждевременно в менопауза?
— Депресия, пълно или частично затваряне в себе си, всевъзможни по вид и размери неврози. Не сте само вие, повярвайте.
„О, да, само аз съм — помисли си Джаклин. — Вътре в главата ми, съвсем сама, и си нямаш идея какво е.“
— Ще ви оправим за нула време, скоро ще припкате весела като агънце.
„Аз съм агне, така ли? За агне ли ме мисли тоя?“
Лекарят изгледа замислено грамотите си в рамки, после добре поддържаните си нокти и накрая химикалите и бележника върху бюрото. Но не и Джаклин. Гледаше във всички други посоки, само не и към нея.
— Знам — продължи той, — какво сте преживели и знам, че е било травмиращо. Жените имат определени нужди. И ако те не бъдат задоволени…
Този пък какво знае за женските нужди?
„Ти не си жена“, помисли си тя.
— Моля? — попита той.
Нима това последното го каза на глас? Тя поклати глава: отказ да говори. Лекарят продължи, набра пак инерция.