— Няма да ви подлагам на безкрайни терапии. И вие не го искате, нали? Имате нужда от малко кураж, както и от нещо, което да ви помогне да спите нощем.
Започваше да я нервира, при това сериозно. Снизходителността му нямаше граници. Всезнаещ и всевиждащ баща; ето на какъв се правеше. Сякаш бе благословен с чудодейната способност да вниква в женската душа.
— Разбира се, неведнъж съм подлагал пациентите на терапия. Но между нас…
Той я потупа леко по ръката. Бащинско докосване по опакото на дланта ѝ. Жест, който би трябвало да я поласкае, да я окуражи, може би дори да я съблазни.
— … между нас да си остане, това е свързано с прекалено много приказки. Безкрайни приказки. Честно, каква полза от тях? Всички си имаме грижи. Колкото и да говориш, не можеш да се освободиш от проблемите си, нали?
„Ти не си жена. Не приличаш на жена, не знаеш какво усеща една жена…“
— Казахте ли нещо?
Тя поклати глава.
— Стори ми се, че казахте нещо. Моля, не се притеснявайте да говорите открито с мен.
Джаклин не отговори и на него, изглежда, му омръзна да фамилиарничи. Стана и отиде до прозореца.
— Мисля, че най-доброто решение за вас…
Падаше ѝ се в контражур — затъмняваше стаята и скриваше гледката към черешовите дървета на моравата отвън. Тя се загледа в широките рамене и тесния му ханш. Расов мъж, както би се изразил Бен. Не беше създаден да ражда деца. С такова тяло бе създаден да преправя света. Ако не света, то поне умовете на хората.
— Мисля, че най-доброто решение за вас…
Какво знае той с този ханш и тези рамене? Прекалено мъжествен е, за да я разбира.
— Мисля, че най-доброто решение за вас е терапия с успокоителни…
Погледът ѝ се премести върху кръста му.
— … и почивка.
Сега мислите ѝ бяха насочени към тялото, скрито под дрехите му. Към мускулите, костите и кръвта под еластичната кожа. Тя си го представи от всички страни, измери го с поглед, прецени издръжливостта му, после се съсредоточи и си помисли:
„Стани жена.“
И щом абсурдната идея ѝ хрумна, тялото започна да се променя. За съжаление, не се преобрази като в приказките, плътта му се съпротивляваше на тази магия. Джаклин пожела мъжките му гърди да станат женски и те започнаха да се издуват по най-прелестен начин, докато кожата не се пръсна и гръдната кост не експлодира. Тазът му, разпънат до краен предел, се счупи по средата; мъжът изгуби равновесие и се просна върху бюрото, после се втренчи в нея с пожълтяло от шока лице. Заоблизва устни отново и отново в търсене на влага, която да му помогне да проговори. Устата му бе пресъхнала, думите бяха мъртвородени. Единствените звуци, които издаде, излязоха измежду краката му — плискането на кръвта и глухото тупване на червата върху килима.
Джаклин изпищя при вида на абсурдното чудовище, което бе създала, отдръпна се в далечния край на стаята и повърна в саксията на фикуса.
„Боже мой — помисли си, — ама че убийство. Дори не го докоснах.“
Стореното този следобед Джаклин запази за себе си. Няма смисъл да докарва безсънни нощи на хората, като ги кара да се замислят върху необичайния ѝ талант.
Полицаите бяха много любезни. Съчиниха цял куп теории за внезапната кончина на д-р Бландиш, въпреки че нито една не обясняваше как гръдният му кош е изригнал по такъв чудодеен начин, превръщайки гърдите му в два хубави (макар и космати) купола.
Предположиха, че при него е нахлул незнаен психар, видял му е сметката с ръце, чукове и триони и си е отишъл, оставяйки Джаклин Ес в ужасено мълчание, от което никакъв разпит не бе в състояние да я извади.
Едно бе сигурно — неизвестното лице или лица бяха изпратили доктора там, където никакви успокоителни или терапии не можеха да му помогнат.
За известно време Джаклин сякаш забрави за станалото. Но с течение на месеците то започна да се връща в съзнанието ѝ като спомена за тайно прелюбодеяние. И да я изкушава със забранените си удоволствия. Не помнеше гаденето, само усещането за власт. Не помнеше отвращението, единствено силата. Беше забравила за изпитаната вина и копнееше да го направи отново.
Само че по-добре.
— Джаклин.
„Съпругът ми наистина ли ме нарече по име?“ Обикновено се обръщаше към нея с Джаки или Джак, или изобщо не използваше име.
— Джаклин.
Гледаше я с големите бебешко-сини очи на колежанчето, в което тя се бе влюбила от пръв поглед. Но сега устните му не бяха толкова меки, а целувките му имаха вкус на остарял хляб.
— Джаклин.
— Да.
— Има нещо, за което трябва да поговорим.