Да поговорят? Какво, днес да не е празник?
— Не знам как да ти го кажа.
— Опитай — предложи тя.
Знаеше, че може да го накара да говори. Да ѝ каже всичко, което тя иска да чуе. Любовни думи може би, стига да си спомни как звучат. Но каква полза от това? По-добре истината.
— Скъпа, малко сгазих лука.
— Какво имаш предвид?
„Направи ли го? Ах, ти, копеле.“
— Стана, докато ти не беше на себе си. Нали се сещаш, когато нещата между нас не вървяха особено. Отделни стаи… ти искаше да спим в отделни стаи… и аз се депресирах здраво. Не исках да те разстройвам, затова не казах нищо. Но няма смисъл да се мъча да водя двойствен живот.
— Добре, Бен, имай си любовна авантюра, щом искаш.
— Не е авантюра, Джаки. Обичам я…
Той явно се готвеше да ѝ дръпне някоя от онези речи, тя го виждаше как събира сили. Оправданията, които се превръщаха в обвинения, извиненията, които неизбежно преминаваха в обиди. Развихреше ли се веднъж, нямаше спирачки. Не искаше да го слуша.
— … Тя изобщо не е като теб, Джаки. Лекомислена е. Навярно би я нарекла повърхностна.
Може би си струваше да го прекъсне. Сега, докато още не се е оплел напълно, както ставаше обикновено.
— Не е мрачна като теб. Нали разбираш, нормална жена е. Нямам предвид, че ти не си нормална, просто не можеш да не изпадаш в депресии. А тя не е толкова чувствителна.
— Бен, не е нужно…
— Не, по дяволите, искам да излея всичко, което съм насъбрал.
„Върху мен.“
— Никога не ме оставяш да обясня — продължаваше той. — Започваш да ме гледаш проклето, сякаш искаш да ме принудиш да…
„Да умреш.“
— … да млъкна.
„Млъкни.“
— Не ти пука как се чувствам! — Вече крещеше. — Съществува само собственият ти малък свят.
„Млъкни.“
Беше зяпнал. Джаклин си пожела устата му да се затвори и щом си го помисли, челюстите му се хлопнаха и прерязаха върха на розовия му език. Езикът тупна върху ризата му и се изгуби в една гънка.
„Млъкни“, помисли си отново тя.
Идеалните му равни зъби се строшиха и разпаднаха, нерви, калций и слюнка се смесиха в розова пяна, която изби по брадичката му, когато челюстите се огънаха навътре.
„Млъкни“, продължаваше да повтаря наум Джаклин и изумителните му бебешко-сини очи хлътнаха в черепа, а носът — в мозъка.
Това вече не беше Бен; беше мъж с червена, сплескана гущерска глава, която, слава богу, беше замлъкнала завинаги.
Щом разбра как става номера, Джаклин започна да се наслаждава на трансформациите, които предизвикваше.
Стовари Бен през глава на пода и започна да мачка ръцете и краката му, като спитваше месото и съпротивляващите се кости и ги тъпчеше в тялото му, за да заемат по-малко място. Навря дрехите в плътта, изтегли меката тъкан на стомаха от спретнато опакованите вътрешности, разпъна я и я уви около торса. Пръстите на ръцете му щръкнаха от лопатките на гърба, а краката, които продължаваха да ритат бясно, се озоваха в корема му. Преобърна го за последен път, за да превърне гръбнака му в тридесетсантиметров безформен стълб и всичко приключи.
Когато излезе от екзалтирания си унес, Джаклин видя, че Бен лежи на пода, а от притихналото му тяло, което сега заемаше място колкото един от хубавите му кожени куфари, се процеждаха кръв, жлъчен сок и лимфа.
„Боже мой — помисли си тя, — това не може да е моят съпруг. Той никога не е изглеждал толкова спретнат.“
Този път не остана да чака помощ. Този път знаеше какво е направила (дори се досещаше как) и разбираше, че престъплението ѝ е прекалено сурова форма на справедливост. Събра си багажа и напусна дома.
„Жива съм — мислеше си. — За пръв път през целия си окаян живот съм жива.“
Завещавам тази история на онези от вас, които мечтаят за очарователни и силни жени. Тя е обещание, но също и изповед, последните думи на един отчаян мъж, който не иска друго, освен да обича и да бъде обичан. Седя тук, треперещ, в очакване да дойде нощта и хленчещият сводник Кус да потропа пак на вратата ми, за да вземе всичко, което притежавам, в замяна на ключа от нейната стая.
Не съм куражлия и никога не съм бил, затова се страхувам какво ще стане довечера с мен. Но не мога да живея в непрекъснати мечти, не мога да живуркам в тъмнината с надеждата да зърна рая. Рано или късно човек трябва да се вземе в ръце (какъв подходящ израз), да се размърда и да отиде да го потърси. Дори ако това означава да се откаже от целия свят.
Сигурно думите ми ви звучат безсмислено. Сигурно вие, които четете по стечение на обстоятелствата тези редове, се питате: Що за идиот е този?