— Да ви го изрецитирам ли отново, по по-прозаичен начин? — попита Джаклин с толкова арогантна усмивка, че почти го накара да се почувства пак привлекателен.
— Не е нужно. Искате да се научите да използвате силата. Предполагам, че бих могъл да ви науча…
— Знам, че можете.
— Нали знаете, че съм женен. С Вирджиния сме заедно от осемнайсет години.
— Имате трима сина, четири къщи, домашна прислужница на име Мирабел. Ненавиждате Ню Йорк, но обичате Банкок; обиколката на яката на ризата ви е четирийсет и един сантиметра, любимият ви цвят е зеленото.
— Тюркоазното.
— Колкото повече остарявате, толкова по-проницателен ставате.
— Не съм стар.
— Женен сте от осемнайсет години. Това ви състарява преждевременно.
— Не и мен.
— Докажете го.
— Как?
— Обладайте ме.
— Какво?
— Обладайте ме.
— Тук?
— Спуснете щорите, заключете вратата, спрете компютъра и ме обладайте. Предизвиквам ви.
— Предизвиквате ме?
От колко време никой не беше дръзвал да го предизвика да направи нещо?
— Предизвиквате ме?
Тит се възбуди. Не се бе възбуждал така от поне десет години. Спусна щорите, заключи вратата и изключи монитора, който показваше богатството му.
„Боже мой — помисли си тя. — Мой е.“
Връзката им беше измъчена, не беше като тази с Васи. Първо, Петифър беше несръчен и неопитен любовник. Второ, беше прекалено нервен, че изневерява на жена си, за да се отдаде напълно на Джаклин. Струваше му се, че вижда Вирджиния навсякъде: във фоайетата на хотелите, в които се усамотяваше следобед с Джаклин; в такситата, които минаваха край местата на срещите им; дори (кълнеше се, приликата била съвършена) в сервитьорката, която забърсваше масата в един ресторант. Все въображаеми страхове, но те убиваха до голяма степен непринудеността на романтичните им отношения.
И все пак Джаклин се учеше от него. Може и да беше жалък любовник, но беше брилянтен в упражняването на власт. Тя се научи да бъде силна, без да използва силата си, да не се поддава на чуждо обаяние, да взема лесно прости решения, да бъде безмилостна. Не че за последното ѝ трябваха много уроци. По-скоро той я научи да не съжалява, че е неспособна на импулсивно съчувствие и да преценява единствено с разума си кой заслужава да бъде унищожен и кой — пощаден.
Нито веднъж не му разкри способностите си, въпреки че прибягваше тайно до тях, за да събужда удоволствие в закърнелите му нервни клетки.
През четвъртата седмица от връзката им двамата лежаха един до друг в една светловиолетова стая, а под прозорците им ръмжеше следобедният трафик. Бяха правили кофти секс; Петифър беше нервен и нито един от номерата ѝ не успя да го предразположи. Любиха се съвсем набързо, без почти никаква страст.
Канеше се да ѝ каже нещо. Тя го усещаше — откровението напираше в гърлото му, готово да се излее навън. Джаклин се обърна към него и започна да разтрива мислено слепоочията му, за да го накара да изплюе по-лесно камъчето.
Щеше да провали деня.
Щеше да провали кариерата си.
Щеше, бог да му е на помощ, да провали живота си.
— Трябва да спра да се виждам с теб — рече той.
Няма да посмее, каза си тя.
— Не съм сигурен какво знам за теб или по-точно какво си мисля, че знам, но то ме кара да се чувствам… неспокоен, Джей. Разбираш ли?
— Не.
— Опасявам се, че те подозирам в… извършването на определени престъпления.
— Престъпления?
— Имаш минало.
— Кой се е ровил в миналото ми? — попита тя. — Не е Вирждиния, нали?
— Не, не е Вирджиния, тя не е любопитна.
— Кой тогава?
— Не е твоя работа.
— Кой?
Джаклин натисна леко слепоочията му. Той трепна, заболя го.
— Какво има?
— Боли ме глава.
— Просто си напрегнат. Чакай. — Тя сложи пръсти върху челото му, като отпусна мисления си натиск. Петифър въздъхна облекчено.
— Така по-добре ли е?
— Да.
— Кой си вре носа в работите ми, Тит?
— Имам личен секретар. Линдън. Споменавал съм ти за него. Той знае за връзката ни от самото ѝ начало. Всъщност той прави резервации в хотелите и съчинява лъжите, които разказвам на Вирджиния.
Имаше нещо момчешко в речта му, което я правеше доста трогателна. Сякаш не страдаше толкова, че я зарязва, а по-скоро се чувстваше неловко.
— Линдън е чудесен. Прави всичко, за да улесни връзката ни. Така че не си мисли, че има нещо против теб. Просто видя една от снимките, които ти направих. Исках да ги унищожи.
— Защо?
— Не трябваше да те снимам, беше грешка. Вирджиния би могла… — Той млъкна, после продължи: — Познал лицето ти, но не успял да се сети къде го е виждал.