— В крайна сметка се е сетил.
— Преди работеше в един от вестниците ми, водеше рубриката за светски новини. Покрай това ми стана секретар. Както и да е, спомнил си коя си. Джаклин Ес, съпругата на покойния Бенджамин Ес.
— Покойния.
— Показа ми други снимки, не така хубави като твоите.
— Какви снимки?
— На дома ти. И на тялото на съпруга ти. Поне твърдят, че е тяло, въпреки че, бог ми е свидетел, не прилича много на човек.
— И преди нямаше много човешко в него — рече простичко тя, като си мислеше за студените очи на Бен и за още по-студените му ръце. Да онемее завинаги и да бъде забравен, друго не заслужаваше.
— Какво се случи?
— С Бен ли? Беше убит.
— Как? — Не трепна ли леко гласът му?
— Много лесно. — Джаклин беше станала от леглото и стоеше до прозореца. Силните лъчи на лятното слънце проникваха през пролуките в щорите и превръщаха лицето ѝ в релефна карта от светлосенки.
— Ти си го направила.
— Да. — Той я бе научил да бъде пряма. — Да, аз го направих.
Беше я научил и да бъде пестелива на заплахи.
— Зарежи ме и ще го направя отново.
Петифър поклати глава.
— Изключено. Не би посмяла.
Сега стоеше пред нея.
— Трябва да си изясним нещата, Джей. Аз съм могъщ и съм чист. Разбираш ли? Името ми никога не е било замесвано в публичен скандал. Мога да си позволя да разкрият, че имам любовница, даже дузина любовници. Но убийца? Не, това ще съсипе живота ми.
— Изнудва ли те? Този Линдън?
Той се загледа през щорите с изкривено лице. Нервите на брадичката му играеха, под лявото му око също нещо потрепваше.
— Да, щом държиш да знаеш — каза с глух глас. — Копелето иска цялото ми състояние.
— Ясно.
— А щом той се е досетил, може да го направят и други. Разбираш ли?
— Аз съм силна, ти също. Можем да ги въртим на малкия си пръст.
— Не.
— Да! Имам способности, Тит.
— Не искам да знам.
— Ще узнаеш.
Тя го погледна и хвана ръцете му, без да ги докосва. Той видя с изумление как собствените му ръце се вдигат сами, как се плъзгат по лицето ѝ и галят с безкрайна нежност косата ѝ. Джаклин го накара да прокара разтреперани пръсти по гърдите ѝ и да ги сграбчи със страст, която му бе неприсъща.
— Винаги си нерешителен, Тит — рече Джаклин, като го принуди да ги стисне болезнено силно. — Ето така ми харесва. — Сега ръцете му се спуснаха надолу и лицето ѝ се промени. Развълнува се, оживи се… — По-дълбоко…
Показалецът му проникна в нея чак до палеца.
— Това ми харесва, Тит. Защо не го правиш самичък?
Той се изчерви. Не искаше да обсъжда нещата, които двамата правят. Тя го принуди да проникне още по-навътре в нея, като шепнеше:
— Няма да се счупя. Вирджиния може да е от дрезденски порцелан, но аз не съм. Искам чувства; нещо, за което да си спомням, когато не съм с теб. Няма вечни неща, нали? Само че аз искам нещо, мисълта за което да ме топли нощем.
Петифър се свлече на колене, а ръцете му, все още под нейна власт, продължиха да се разхождат по тялото ѝ и да изследват вътрешността му като два похотливи рака. Беше плувнал в пот. Джаклин си помисли, че го вижда да се поти за пръв път.
— Не ме убивай — изхленчи той.
— Мога да те попилея. — Тя задържа мисълта в съзнанието си, после я прогони, преди да му е навредила.
— Знам. Знам. Можеш много лесно да ме убиеш.
Той плачеше. „Боже мой — рече си Джаклин, — великият мъж е в краката ми и плаче като бебе. Какво мога да науча за силата от това детинско изпълнение?“ Тя махна сълзите от бузите му, като приложи малко повече сила от необходимото. Кожата му се зачерви под погледа ѝ.
— Остави ме, Джей. Аз не мога да ти помогна. Не съм ти нужен.
Вярно беше. Изобщо не ѝ трябваше. Пусна презрително ръцете му. Те увиснаха безпомощно край тялото му.
— Не се опитвай да ме намериш, Тит. Разбра ли? Не изпращай слугите си след мен, не се мъчи да спасиш репутацията си, защото ще бъда по-безмилостна, отколкото някога си бил ти.
Той не каза нищо и остана на колене пред прозореца, а тя си изми лицето, изпи поръчаното кафе и си тръгна.
Линдън откри с учудване, че вратата на кабинета му е открехната. Беше едва седем и тридесет и шест. Секретарките щяха да пристигнат най-рано след час. Изглежда, някоя от чистачките беше проявила небрежност и беше забравила да я заключи. Щеше да разбере коя и да я уволни.
Той отвори вратата.
Джаклин седеше с гръб към нея. Линдън я позна по водопада от кестеняви коси. Имаше курвенски вид, прекалено предизвикателен и див. В кабинета му, свързан с този на господин Петифър, винаги цареше педантичен ред. Той се огледа набързо — като че ли всичко си беше на мястото.