— Какво търсите тук?
Тя си пое леко дъх, за да се подготви.
За пръв път щеше да го направи предумишлено. Предишните пъти бе вземала решението спонтанно.
Линдън се приближи до бюрото и остави върху него куфарчето си и прилежно сгънатия брой на „Файненшъл Таймс“.
— Нямате право да влизате тук без мое позволение.
Джаклин се завъртя бавно със стола му към него — така, както правеше самият той, когато искаше да сложи някого на мястото му.
— Линдън — рече тя.
— Каквото и да кажете или направите, то няма да промени фактите, госпожо Ес — започна той, като ѝ спести усилието да подходи към въпроса. — Вие сте хладнокръвен убиец. Беше мой дълг да информирам господин Петифър за ситуацията.
— И го направихте за доброто на Тит?
— Разбира се.
— А изнудването? И то ли беше за негово добро?
— Махай се от офиса ми…
— Беше ли, Линдън?
— Ти си курва! Курвите не разбират нищо: те са невежи, болни животни! — изплю той. — О, да, ти си лукава, признавам. Но такава е всяка уличница, принудена да се самоиздържа.
Тя се изправи. Линдън очакваше някакъв прибързан отговор. Но не получи такъв, поне не устно. Вместо това усети как лицето му се изопва, сякаш някой го опъва.
— Какво… правиш? — заекна.
— Какво правя?
Очите му се превърнаха в цепки, сякаш беше дете, което имитира чудовищен ориенталец, устата му се разтегли в широка блестяща усмивка.
— Спри… — изрече с мъка той.
Джаклин поклати глава.
— Курва — повтори предизвикателно Линдън. Тя продължи да го гледа мълчаливо.
Лицето му се разтрепери под натиска, мускулите му се загърчиха.
— Полицията… — напъна се да каже той. — Само да ме пипнеш с пръст…
— Няма. — Тя засили натиска. Линдън усети как напрежението се пренася под дрехите му, как кожата му се разпъва, как го дърпат все по-яростно. И разбра, че няма да издържи. Някоя част от него щеше да поддаде под тази неумолима атака и да се разкъса. А зейнеше ли веднъж рана в тялото му, нищо нямаше да ѝ попречи да го разпори докрай. Той обмисли това със завидно хладнокръвие, като продължаваше да се тресе и да я ругае през принудителната си усмивка.
— Путка! Сифилистична путка!
„Не изглежда уплашен“, помисли си тя.
Въпреки екстремното състояние, в което се намираше, той беше преизпълнен с такава омраза, че не изпитваше и помен от страх. Ето, лицето му е изкривено до неузнаваемост, но пак я нарече курва.
И тогава се цепна.
Цепнатината започна от горната част на носа му и се изкачи по челото, после се спусна надолу, като разполови устните и брадичката му, след това шията и гърдите. Ризата му почервеня за броени секунди, тъмното му сако потъмня още повече, маншетите и крачолите на панталоните подгизнаха от кръв. Кожата на ръцете му се свлече като чифт хирургически ръкавици, от двете страни на съдраното му лице провиснаха два алени кръга — като слонски уши.
Ругатните бяха секнали.
Беше умрял от шока още преди десет секунди, но Джаклин продължи да го обработва отмъстително — свали кожата му на ивици и ги разхвърли из стаята, докато Линдън, мокър и лъщящ в червения си костюм, червената риза и лъскавите си червени обувки, не доби малко по-сантиментален вид, поне в нейните очи. Доволна от резултата, тя го освободи. Тялото му се свлече в локва кръв и не помръдна повече.
„Боже мой — помисли си Джаклин, докато напускаше тихомълком сградата по задното стълбище, — това си беше предумишлено убийство.“
Не видя съобщения за смъртта на Линдън в нито един вестник, не споменаха за случая и по новинарските емисии. Очевидно бе умрял така, както бе живял — скрит от очите на обществото.
Но Джаклин знаеше, че ще се задвижат колела — толкова големи колела, че главините им няма да могат да бъдат обхванати с поглед от незначителните хора като нея. Какво щяха да направят те, как щяха да променят живота ѝ, можеше само да гадае. Във всеки случай, не беше убила Линдън само за отмъщение. Не, направи го, за да накара враговете си да се размърдат и да тръгнат след нея. Да ги принуди да разкрият картите си, да ѝ покажат презрението и ужаса си. Явно цял живот беше търсила себе си, способна да се види единствено през очите на другите. Но беше време да сложи край на това. Беше време да се изправи срещу преследвачите си.
Сега всички, които знаеха на какво е способна — първо Петифър, а после и Васи — щяха да тръгнат да я търсят и тя щеше да затвори очите им завинаги, да ги накара да забравят. Трябваше да премахне всички очевидци, за да бъде свободна.