Петифър, разбира се, не тръгна след нея лично. Беше му по-лесно да наеме агенти — мъже без скрупули и без милост, но с нюх, способен да засрами всяка хрътка.
Готвеха ѝ капан, въпреки че зъбците му още не се виждаха. Признаците бяха навсякъде: птици, излитащи внезапно иззад някоя стена; специфична светлина, проблясваща зад отдалечен прозорец; стъпки; подсвирквания; мъже в тъмни костюми, четящи вестници на границата на полезрението ѝ. Минаха седмици, без да се приближат до нея, но и не си отиваха. Дебнеха я като котки на дърво, с потръпващи опашки и лениви погледи.
И все пак зад преследвачите ѝ стоеше Петифър. Беше научила достатъчно от него, за да разпознае предпазливостта и коварството му. Рано или късно щяха да дойдат за нея — не когато тя иска, а когато те пожелаят. Или по-скоро когато той пожелае. И въпреки че не видя нито веднъж лицето му, ѝ се струваше, че Тит я преследва лично.
„Боже мой — мислеше си тя, — животът ми е в опасност, а не ми пука.“
Ако не използваше властта си над плътта целенасочено, тя би била безполезна. Беше я използвала за собствените си дребнави цели, за да си достави удоволствие и да задоволи гнева си. Но тези прояви не я бяха сближили с другите хора, а я бяха превърнали в изрод в техните очи.
Понякога си мислеше за Васи и се чудеше къде е той и какво прави. Не беше силен мъж, но имаше страст в душата си. Повече от Бен, повече от Петифър и със сигурност повече от Линдън. Освен това, както си спомняше с нежност Джаклин, Васи беше единственият, който я бе наричал Джаклин. Всички останали ѝ бяха измислили противни галени имена: Джаки или Джей, или, най-дразнещото хрумване на Бен — Джу-Джу. Само Васи я бе наричал просто Джаклин, приемайки официално нейната сложност, приемайки цялата нея. И когато си мислеше за него, когато си представяше как той се връща при нея, я изпълваше страх.
Аз, разбира се, я потърсих. Едва когато изгубим някого, разбираме колко безсмислена е фразата „светът е малък“. Не е малък. Необятен е и може да ни погълне, особено ако сме сами.
Когато бях адвокат, живеех в тесен кръг хора с общи интереси и виждах едни и същи лица ден след ден. С някои разменях думи, с други усмивки, с трети кимвания. Дори да бяхме врагове в съдебната зала, ние принадлежахме към един самодоволен кръг. Хранехме се на едни и същи маси, пиехме рамо до рамо. Дори споделяхме едни и същи любовници, въпреки че малко от нас го знаеха. При подобни обстоятелства е лесно да повярваме, че светът не ни мисли злото. Да, остаряваме, но така правят и всички останали. В самодоволството си дори вярваме, че с течение на годините помъдряваме. Животът е поносим и ако банковите ни сметки набъбват, все по-рядко се будим облени в пот в три сутринта.
Но ако смятаме, че светът е безобиден, се лъжем; вярваме в „неоспорими факти“, които са най-обикновена всеобща заблуда.
Когато Джаклин ме напусна, заблудите се изпариха и всички лъжи, с които ревностно бях живял, станаха стряскащо очевидни.
Светът не е малък, когато искаме да виждаме едно-единствено лице в него и то е изгубено във водовъртежа от хора. Не е малък, когато малкото живи спомени за обекта на нашата любов са застрашени да бъдат стъпкани от хилядите моменти, които ни връхлитат ежедневно и ни дърпат към себе си като деца, жадни за внимание.
Бях съсипан.
Улових се (каква подходяща дума), че спя в тесни стаи на пропаднали хотели, че поглъщам повече алкохол, отколкото храна и че изписвам името ѝ отново и отново като истински безумец. По стените, върху възглавницата, на дланта. Химикалът разкъса кожата на дланта ми и раната се инфектира от мастилото. Белегът още стои, гледам го в момента. Джаклин, казва той. Джаклин.
И тогава, съвсем случайно, един ден я видях. Звучи мелодраматично, но в онзи момент си помислих, че ще умра. Бях си представял срещата ни толкова пъти, бях се подготвял да я зърна отново, а когато това най-накрая се случи, краката ми омекнаха и ми прилоша насред улицата. Определено не беше класическа среща. Щом вижда своята любима, влюбеният повръща върху ризата си. От друга страна, връзката ни с Джаклин никога не е била нормална. Нито пък естествена.
Последвах я, което се оказа нелека задача. Имаше тълпи от хора, а тя вървеше бързо. Зачудих се дали да не я повикам по име. Реших да не го правя. Как ли щеше да реагира, когато види някакъв небръснат лунатик да се тътри след нея и да я вика? Навярно щеше да избяга. Или по-лошо — да бръкне в гърдите ми, да стисне сърцето ми в юмрука на волята си и да ме отърве от страданията, преди да съм я издал пред света.