Затова запазих мълчание и я проследих упорито до квартирата, в която, изглежда, живееше. Прекарах в района два дни и половина, чудейки се как да постъпя. Каква нелепа дилема. Бях я търсил толкова дълго, а сега, когато се намираше на един хвърлей от мен, не смеех да я доближа.
Може би се боях от смъртта. И все пак, ето ме в тази смрадлива амстердамска стая — записвам показанията си, чакам Кус да ми донесе ключа и вече не се страхувам. Може би суетата ме възпря да я доближа. Не исках да ме вижда съсипан и занемарен; исках да се появя пред нея чист, да бъда любимият-мечта.
И докато чаках, те дойдоха за нея.
Не знам кои бяха. Двама мъже в обикновени дрехи. Не мисля, че бяха полицаи — бяха прекалено любезни. Дори културни. А тя не оказа никаква съпротива. Изчака ги с усмивка, сякаш отиваше на опера.
Върнах се в сградата при първа възможност, този път малко по-добре облечен; разбрах кой е апартаментът ѝ от портиера и се вмъкнах вътре. Бе живяла скромно. В единия ъгъл на стаята имаше маса, която използваше, за да записва мемоарите си. Седнах, прочетох страниците и накрая ги взех със себе си. Беше успяла да опише само първите седем години от живота си. В нов пристъп на суета се запитах дали е щяла да ме включи в летописа си. Навярно не.
Прибрах и част от дрехите ѝ — само неща, които бе носила, докато бяхме заедно. Без бельо; не съм фетишист. Нямах намерение да се прибера вкъщи и да заровя лице в гащичките ѝ. Просто исках нещо, което да ми напомня за нея; нещо, в което да си я представям. Въпреки че, като се замисля сега, никога не съм срещал друго човешко същество, което да изглежда по-спретнато в собствената си кожа.
И ето, че я изгубих за втори път, по-скоро от малодушие, отколкото по стечение на обстоятелствата.
Изминаха четири седмици без Петифър да се появи в къщата, в която я държаха. Не я лишаваха от нищо, освен от свободата, а нея получи по един абстрактен начин. Нямаше желание да бяга, въпреки че лесно можеше да го направи. Веднъж или два пъти се запита дали двамата мъже и жената, които я пазят, знаят на какво е способна. Реши, че нямат представа. Отнасяха се с нея като с обикновена жена, която Тит е пожелал да има. Бяха се погрижили да попадне в леглото му, това бе всичко.
Когато получи собствена стая и неограничен запас от хартия, госпожа Ес се залови отново с мемоарите си, започна от самото начало.
Лятото си отиваше и нощите станаха студени. За да се стопли, Джаклин понякога лягаше на пода (беше ги помолила да махнат леглото) и караше тялото си да се вълнува като повърхността на езеро. Без секс то отново се бе превърнало в загадка за нея; тогава осъзна за пръв път, че физическата любов е била изследване на тази най-интимна и все пак най-непозната част от съществото ѝ — нейната плът. Беше научила най-много за себе си, докато прегръщаше някой друг: беше видяла ясно своята същност, едва когато почувства върху нея чужди устни — нежни и любящи. Замисли се отново за Васи и езерото се развълнува като при силна буря. Гърдите ѝ се разлюляха като надиплени планини, коремът ѝ се раздвижи на приливи и отливи, през трептящото ѝ лице започнаха да преминават течения, които се плискаха в устата ѝ и оставяха след себе си следи, каквито вълните оставят върху пясък. В спомените му тя се променяше като водата, затова споменът за него я караше да се разтича.
Джаклин се замисли за малкото моменти в живота си, когато се бе чувствала спокойна: те винаги бяха предхождани от физическа любов, лишена от амбиции и суетност. Навярно имаше и други начини за постигане на душевен покой, но опитът ѝ се изчерпваше с този. Майка ѝ винаги бе казвала, че жените, като същества, постигнали мир със себе си в по-голяма степен от мъжете, се нуждаят от по-малко неща, които да ги разсейват от грижите. Но Джаклин не смяташе така. Тя бе открила, че животът ѝ е пълен с проблеми, но крайно оскъден на начини за справяне с тях.
Когато стигна до деветата си година, Джаклин спря да пише. Осъзна, че ѝ предстои да разкаже за пубертета си и се отказа. Запали огън по средата на стаята и изгори всички страници — в деня, в който Петифър пристигна.
„Боже мой — помисли си тя, — това не може да е сила.“
Петифър имаше нездрав вид, беше променен физически, заприлича ѝ на неин приятел, починал от рак. Един месец изглеждаше добре, а на следващия бе изпит, изяден отвътре. И Петифър така — не приличаше на човек, а на празна обвивка; кожата му беше сива, на петна. Само очите му блестяха, но това бяха очи на бясно куче.