Да, тя е всичко това.
„Да — помисли си Джаклин, — аз съм изрод.“
Мисълта улесни нещата. Тя се обърна. Той разбра какво е решила, още преди да го погледне. Пусна главата ѝ. Гневът вече извираше от гърлото ѝ, за да преодолее разстоянието, което ги делеше.
„Нарече ме изрод и аз съм точно такава. Правя го за себе си, не за него. Не и за него. За себе си!“
Петифър зяпна, когато волята ѝ го докосна и блясъкът в очите му внезапно помръкна, желанието да умре се превърна в желание да оцелее, но вече бе късно и той изрева. Джаклин чу крясъци, стъпки, заплашителни звуци, които се приближаваха по стълбите. Щяха да нахлуят в стаята след броени секунди.
— Ти си животно — каза му тя.
— Не — рече той, все още убеден, че контролира нещата.
— Ти не съществуваш — продължи Джаклин, пристъпвайки към него. — Никога няма да намерят тялото на Тит. Тит го няма. Останало е само…
Болката беше ужасна. Толкова ужасна, че го накара да млъкне. Или това беше нейна работа? Не променяше ли гърлото, небцето, самата му глава? Не пренареждаше ли костите на черепа му?
Не, искаше да каже той, това не е изтънченият ритуал, който бях планирал. Исках да умра, докато те прегръщам, исках да си отида с устни, пристиснати в твоите, исках дъхът ми да изстине в твоята уста. Не исках да умирам по този начин.
Не. Не. Не.
Мъжете, които я държаха тук, вече блъскаха по вратата. Но Джаклин не се страхуваше от тях; боеше се единствено да не ѝ попречат да завърши онова, което бе започнала.
Някой се стовари върху вратата, после пак. Дървената повърхност се разцепи и вратата се отвори с трясък. И двамата мъже бяха въоръжени. Прицелиха се в нея.
— Господин Петифър? — каза по-младият. В ъгъла на стаята, под масата, очите на Тит проблеснаха.
— Господин Петифър? — повтори мъжът, съвсем забравил за жената.
Тит поклати муцуна. „Не се приближавай, моля те“, помисли си той.
Мъжът се наведе и се втренчи в отвратителния звяр, който клечеше под масата — омазан с кръв от трансформацията, но все още жив. Джаклин бе убила нервните му клетки, затова не усещаше болка. Дишаше, но ръцете му бяха превърнати в лапи, краката — извити към гърба и пречупени в колената като крака на краб, мозъкът оголен, очите — лишени от клепачи, долната челюст — счупена и изтеглена върху горната като на булдог, ушите — откъснати, гръбнакът — прекършен, човешката му природа — превърната в нещо различно.
„Ти си животно“, беше му казала Джаклин. И ето, че сега приличаше на звяр.
Наемникът разпозна част от чертите на своя господар и повърна. Изправи се с изцапана брадичка, сетне погледна към жената.
Джаклин сви рамене.
— Ти ли го направи? — В гласа му имаше страхопочитание, примесено с погнуса.
Тя кимна.
— Ела, Тит — рече Джаклин и щракна с пръсти.
Звярът поклати глава, като хленчеше.
— Ела, Тит — повтори по-твърдо тя и Тит Петифър се измъкна с клатушкане от скривалището си, оставяйки след себе си слузеста диря като спукан презерватив.
Мъжът се прицели инстинктивно в онова, което бе останало от шефа му. За нищо на света не искаше това отвратително създание да го доближава.
Тит направи две несигурни крачки назад върху окървавените си лапи, разтърси туловище, сякаш се опитваше да прогони смъртта, не успя и издъхна.
— Доволен ли си? — попита Джаклин.
Наемникът отмести поглед от екзекуцията. На него ли говореше могъщата? Не, тя се взираше в трупа на Петифър; въпросът ѝ бе отправен към мъртвеца.
Той пусна оръжието си на пода. Другият стори същото.
— Как стана? — попита мъжът до вратата. Глупав въпрос; детински въпрос.
— Той ме помоли — отговори Джаклин. — Само това можех да сторя за него.
Наемникът кимна и падна на колене.
Случайността бе изиграла обезпокоително голяма роля в романса ми с Джаклин Ес. Понякога ми се струваше, че съм подвластен на всяко течение, което преминава през света, че поемам в различна посока при всяко помръдване на китката на шанса. Друг път ме обземаха подозрения, че Джаклин направлява живота ми, както правеше със стотици, с хиляди други, че организира всяка случайна среща, дирижира победите и провалите ми, води ме сляпо към този последен сблъсък.