Открих я, когато изобщо не го очаквах. Иронично, нали? Първо я проследих до една къща в Съри; къща, в която преди година бе умрял милиардер на име Тит Петифър, застрелян от собствения си телохранител. В стаята на горния етаж, където бе извършено убийството, цареше ведро спокойствие. Дори Джаклин да е била там, не бяха останали никакви следи от присъствието ѝ. Но къщата, сега изоставена на разрухата, беше станала жертва на всевъзможни графити и върху изцапаната мазилка на стената в същата стая някой бе направил груба скица на жена. Тя беше неприлично надарена и от отворения ѝ полов орган излизаше нещо като светкавица. А в краката ѝ имаше причудлив звяр. Може би рак, може би куче, може би дори човек. Каквото и да бе това същество, то нямаше власт над себе си. Седеше в светлината на смущаващото ѝ присъствие и изглеждаше щастливо от този факт. Щом съзрях сбръчканото създание, вдигнало очи към пламтящата Мадона, осъзнах, че гледам портрет на Джаклин.
Не знам колко дълго съм се взирал в рисунката, но бях прекъснат от мъж, който имаше по-окаян вид и от моя. С брада, която никога не беше виждала ножица или сапун, с толкова изпосталяло тяло, че беше истинска загадка как стои на крака, и с миризма, която не би посрамила и скункс.
Така и не научих как се казва; разбрах само, че рисунката на стената е негова. Не беше трудно да го повярвам. Отчаянието, гладът и объркването му бяха все симптоми на човек, видял Джаклин.
Дори да съм се държал грубо, докато го разпитвах, съм сигурен, че ми е простил. За него беше истинско облекчение да разкаже какво е видял в деня на убийството и да открие, че му вярвам. Съобщи ми, че другият телохранител — мъжът, застрелял Петифър, — се е самоубил в затвора.
Каза ми също, че животът му е безсмислен. Тя го била съсипала. Уверих го, или поне се опитах, че Джаклин не е искала да му навреди и че не бива да се страхува, че ще се върне за него. Щом чу това, той се разплака — по-скоро от чувство за загуба, отколкото от облекчение.
Накрая го попитах дали знае къде е Джаклин в момента. Бях оставил този въпрос последен, въпреки че ме вълнуваше най-силно, навярно защото се боях, че няма да получа отговора, който желаех. Ей богу, оказа се, че знае. Не напуснала веднага къщата след убийството на Петифър. Седнала и започнала да го разпитва за децата, за шивача и за колата му. Попитала го що за жена е майка му и той ѝ казал, че е проститутка. Джаклин се поинтересувала дали е щастлива. Мъжът ѝ отговорил, че не знае. А била ли плакала някога майка му? Мъжът отвърнал, че никога не я бил виждал да се смее или да плаче. Тя кимнала и му благодарила.
По-късно, преди да се самоубие, другият наемник му казал, че Джаклин била отишла в Амстердам. Знаел го със сигурност от мъж на име Кус. Кръгът започваше да се затваря, нали?
Прекарах седем седмици в Амстердам, без да попадна на нищо, което да ми подскаже местонахождението ѝ. Разбрах къде се намира едва снощи. Седем седмици на въздържание, нещо необичайно за мен. Разочарован и обезверен, накрая отидох в квартала на червените фенери, за да си потърся жена. Както ви е добре известно, те седят като живи манекени зад витрини с розови ресни на абажурите. Някои държат в скута си миниатюрни кучета, други четат книги. Но повечето просто зяпат улицата като хипнотизирани.
Нямаше лице, което да ме заинтригува. Всичките изглеждаха тъжни и мрачни, твърде различни от нея. И все пак не можех да си тръгна. Бях като шишко в магазин за бонбони: отвращението ми пречеше да си купя, лакомията — да си тръгна.
Когато нощта напредна, ме заговори млад мъж от тълпата, който, както установих при повторен поглед, изобщо не беше млад, просто беше силно гримиран. Нямаше вежди, само две тъмни линии, нарисувани с молив върху блестящата кожа. Лявото му ухо беше накичено със златни обеци, облечената му в бяла ръкавица ръка държеше изядена наполовина праскова, от отворените му сандали се подаваха пръсти с лакирани нокти. Той ме хвана собственически за ръкава.
Трябва да съм направил презрителна гримаса, но дори да съм го засегнал, мъжът с нищо не го показа. „Приличате ми на човек с изискан вкус“, рече. Изобщо не изглеждах така. „Заблуждавате се“, отговорих. „Не, възрази той, не се заблуждавам. Вие сте Оливър Васи.“
Първата ми мисъл, абсурдна или не, беше, че възнамерява да ме убие. Опитах се да се отскубна от ръката му, но той продължи да ме стиска упорито за маншета.
„Искате жена“, рече мъжът. Дали не прие колебанието ми за положителен отговор, въпреки че казах не? „Имам жена, която не е като другите — продължи той, — истинско чудо. И знам, че искате да се срещнете на живо с нея.“
Как разбрах, че говори за Джаклин? Може би защото ме бе разпознал, сякаш тя следеше тълпата от някой разположен високо прозорец и заповядваше да водят обожателите ѝ при нея, както човек си поръчва омар за вечеря в ресторант. А може би заради начина, по който блестящите му очи ме гледаха без страх, защото страх и възторг изпитваше в присъствието на едно-единствено същество на този жесток свят. Нима не виждах себе си в опасния му поглед? Мъжът познаваше Джаклин, нямаше съмнение в това.