Тя лежеше будна в леглото си. Вече спеше по няколко минути на нощ; рядко си позволяваше повече и то само ако Кус я наглежда: веднъж се бе наранила по време на сън, беше се осакатила несъзнателно и се бе събудила кървяща и пищяща, като кактус от плът с игли, стърчащи от всичките ѝ крайници — игли, направени от собствените ѝ кожа и мускули.
Предположи, че отново е вечер, но нямаше как да е сигурна. В осветената от гола крушка стая, с плътни завеси на прозорците, цареше постоянен ден за сетивата и вечна нощ за душата: тя лежи по изранени от залежаването гръб и задник и се вслушва в далечните звуци, които долитат от улицата, от време на време задрямва за кратко или се храни от ръката на Кус, мият я и ѝ помагат да се изходи, използват тялото ѝ.
Ключалката изщрака. Джаклин надигна глава, за да види кой е. Вратата се открехна… започна да се отваря… отвори се докрай.
Васи. О, боже, ето го и Васи най-накрая, крачи през стаята към нея.
Дано това не е друг спомен, помоли се тя, дано този път е той — истински, реален.
— Джаклин.
Произнесе името на плътта ѝ, цялото ѝ име.
— Джаклин. — Той беше.
Зад него Кус се взираше между краката ѝ, запленен от танца на срамните ѝ устни.
— Ку… — рече тя, като направи опит да се усмихне.
— Доведох го — усмихна се той в отговор, без да откъсва очи от влагалището ѝ.
— Цял ден — прошепна Джаклин. — Чаках цял ден, Кус. Накара ме да чакам…
— Какво е един ден за теб? — отговори той все така усмихнат.
Тя вече не се нуждаеше от сводника, но Кус не го знаеше. В наивността си той смяташе, че Васи е поредният мъж, който е съблазнила; че ще го пресуши и захвърли като останалите. Кус вярваше, че Джаклин ще се нуждае от услугите му и утре, затова играеше тази пагубна игра толкова непохватно.
— Заключи вратата — предложи му тя. — И остани, ако искаш.
— Да остана? — повтори похотливо Кус. — Имаш предвид да гледам?
И без това гледаше. Джаклин знаеше, че гледа през дупката, която бе пробил във вратата, понякога го чуваше да пъшка. Но този път щеше да му позволи да остане завинаги.
Сводникът извади внимателно ключа от външната страна на бравата, затвори, мушна го от вътрешната страна и заключи. Когато ключалката прещрака, тя го уби, без да му даде възможност да се обърне и да я погледне отново. Екзекуцията не беше зрелищна: просто бръкна в пилешките му гърди и смачка белите му дробове. Той се строполи върху вратата и се свлече надолу, като размаза лицето си по дървената плоскост.
Васи дори не се обърна, за да го види как умира; Джаклин беше всичко, което искаше да гледа — сега и завинаги.
Той се приближи до дюшека, наведе се и започна да развързва глезените ѝ. Кожата ѝ беше ожулена, а въжето — покрито със засъхнала кръв. Развързваше възлите един по един, със спокойствие, което мислеше, че е изгубил: доволен, че най-сетне е тук, неспособен да се върне и съзнаваш, че единственият път пред него е дълбоко в нея.
Щом освободи глезените ѝ, се зае с китките, като закри с тяло гледката ѝ към тавана.
— Защо му позволи да ти причини това? — попита я нежно.
— Страхувах се.
— От какво?
— Да се движа, дори да живея. Всеки ден беше агония.
— Аха.
Познаваше отлично тази пълна неспособност да живееш.
Джаклин усети как Васи застава до нея, как се съблича и целува жълтеникавата кожа на корема на тялото, което тя обитаваше. То беше белязано от заниманията ѝ: кожата беше изопната до крайност и набраздена от пресичащи се линии.
Той легна до нея и допирът на тялото му в нейното не беше неприятен.
Тя докосна главата му. Ставите ѝ бяха вдървени и всяко движение ѝ причиняваше болка, но искаше да притегли лицето му към своето. Васи се появи усмихнат в полезрението ѝ и те се целунаха.
„Боже мой — помисли си тя, — събрахме се.“
И щом си го помисли, волята ѝ се изпълни. Чертите ѝ се разтопиха под устните му, превърнаха се в червеното море, което бе сънувал и се изляха върху лицето му, което също се топеше: води от мисъл и кост на двама души.
Острите ѝ гърди го пронизаха като стрели; изостреният от мисълта ѝ член я уби на свой ред с един-единствен тласък. Преплетени в прибоя на любовта, те си помислиха, че загиват и умряха.
Суровият свят отвън започна да ги оплаква, брътвежът на продавачи и купувачи изпълни нощта. Накрая апатията и умората надвиха и най-алчния търговец. И вътре, и вън се възцари изцелителна тишина: край на всички загуби и придобивки.