Фигурите в края на шествието — онези, които се бяха спрели да го изчакат, — бяха чудовища с външност, по-кошмарна и от най-безумния кошмар.
Първото чудовище бе високо пет-шест метра. Покритата му с шипове кожа висеше на дипли върху мускулите, главата му представляваше конус от оголени зъби, разположени върху алени венци. Другото имаше три крила и тривърха опашка, която шибаше прахта с ентусиазма на влечуго. Третото и четвъртото бяха свързани в едно чудовищно цяло, което бе по-отвратително и от съставните си части. Всяка половина на този симбиотичен ужас бе забила крайници в другата, сякаш се опитваше да проникне дълбоко в плътта на своя партньор. И макар че езиците на двете глави бяха преплетени, ужасяващото творение надаваше кошмарен вой.
Дейвидсън отстъпи крачка назад и се огледа за колата си. В това време едно от съществата — цялото черно-червено — изпищя пронизително. Въпреки че ги деляха четиристотин метра, звукът се вряза болезнено в мозъка на човека. Той погледна пак към процесията.
Пищящото чудовище бе напуснало мястото си в шествието и сега тичаше към него върху ноктестите си крака. Обзет от неконтролируема паника, Дейвидсън усети, че съдържанието на червата му се изсипва в панталоните.
Съществото се приближаваше със скоростта на гепард и ставаше все по-голямо с всяка изминала секунда, така че мъжът виждаше все повече подробности от чудовищната му анатомия: лишените от палци ръце със зъби върху дланите, главата, на която имаше едно-единствено трицветно око, мускулите на раменете и гърдите, дори щръкналите му от гняв или (пази боже) от похот гениталии, които бяха разклонени като чатал и се блъскаха в корема му.
Дейвидсън нададе оглушителен почти колкото писъка на чудовището крясък и хукна назад към шосето.
До колата му оставаха два-три километра и той осъзна, че дори да успее да стигне до нея, пак няма да намери убежище там. Тогава си даде сметка колко близо е смъртта, колко близо е била винаги.
Съществото беше съвсем близо, когато омазаните с изпражнения крака на Дейвидсън се подкосиха. Той падна и запълзя, задрапа към колата. Сетне чу тропота зад гърба си, сви се на топка и зачака разтреперан смъртоносния удар.
Минаха две секунди.
Три. Четири. Смъртта не идваше.
Пронизителният писък стана нетърпим, после започна да затихва. Озъбените длани не се стовариха върху тялото на Дейвидсън. Той надникна предпазливо между пръстите си, като очакваше всеки момент да му откъснат главата.
Чудовището го бе подминало.
Може би от презрение към слабостта на жертвата, беше продължило да тича към шосето.
Дейвидсън усети миризмата на изпражненията и страха си. Странно, но вече никой не му обръщаше внимание. Зад него процесията отново бе потеглила. Само едно-две любопитни чудовища продължаваха да му хвърлят погледи през рамо, докато се отдалечаваха сред облак прах.
Писъкът промени височината си. Дейвидсън надигна предпазливо глава. Звукът вече беше на границата на слуховия му диапазон — пронизителен вой, който предизвикваше болки в тила.
Той се изправи.
Съществото беше скочило върху покрива на автомобила. Главата му беше отметната назад в подобие на екстаз, членът му стърчеше, окото на огромната му глава блестеше. Като нададе един последен писък, който излезе извън пределите на човешкия слух, то се наведе напред, разби предното стъкло и захапа покрива с озъбените си ръце. После, вирнало глава, с потръпващо от радост тяло, чудовището дръпна назад и разкъса стоманата като хартия. Щом отскубна покрива, то скочи на шосето и го запрати във въздуха. Металното парче се превъртя и се стовари на земята, а Дейвидсън се запита какво ли би могъл да впише във формуляра за застрахователната претенция.
Чудовището продължи да руши колата. Откъсна вратите. Изтръгна двигателя. Гумите бяха разкъсани, а колелата — изтръгнати от осите.
До ноздрите на Дейвидсън достигна острата миризма на бензин. Миг по-късно се чу звън от удара на метал в метал и съществото и автомобилът бяха погълнати от огромен огнен стълб, който образува облак черен дим над шосето.
Чудовището не изрева от болка или просто ревът му бе недоловим за човешкото ухо. То изскочи от огнения ад с обвито в пламъци тяло, като залиташе и размахваше бясно ръце в напразен опит да потуши огъня, после хукна по шосето, бягайки от източника на агонията си към планината. Пламъците на гърба му се разгоряха още повече, а въздухът се изпълни с миризмата на горяща плът.
Въпреки че огънят го поглъщаше, съществото не падна. Продължи да тича, докато силуетът му не изчезна в синята далечина, размит от трептящата над шосето мараня.