Елинор Кукър отпусна цевта на пушката, с която току-що бе стреляла, и изсумтя със задоволство.
— Вече нямаш ръка — отбеляза тя с брутална откровеност.
„Чудовищата — припомни си Пакард думите на баща си — никога не умират“. Само дето вече беше твърде късно — бе пожертвал ръката, с която си наливаше питиета и приласкаваше жените. Обхвана го носталгия за времето, когато все още имаше пръсти, и пред очите му притъмня. Последното, което видя, преди да падне в несвяст на земята, беше покорният заместник-шериф, който вдигна фотоапарата, за да заснеме цялата сцена.
Бараката на гърба на къщата беше убежището на Луси. Когато Юджийн се връщаше пиян от Уелкъм или внезапно го обземеше ярост, защото яхнията е студена, тя се скриваше вътре, за да се нареве на спокойствие. Никой никога не бе проявявал съчувствие към Луси, най-малко Юджийн, а и тя нямаше никакво време да изпитва съжаление към себе си.
Днес причината за яростта на Юджийн беше старият източник на раздразнение — детето.
Старателно отглежданата и възпитавана рожба на тяхната любов бе кръстена на брата на Мойсей, Аарон, което означаваше „възвишен“. Прелестно момченце. Най-красивото в целия район. Едва петгодишно, а вече бе така очарователно и вежливо, че всяка майка от Източното крайбрежие би искала да си има такова.
Аарон.
Гордост и радост за Луси, детето бе достойно да бъде герой на детска илюстрована книжка; създадено да танцува, създадено да очарова дори самия дявол.
Точно това дразнеше Юджийн.
— Малкият проклетник е момче, колкото си и ти — каза той на Луси. — Дори и наполовина не е. Става само за манекен на луксозни обувки и за продавач на парфюми. Или за проповедник, да, за проповедник.
Той посочи момчето с кривите си пръсти с изгризани нокти.
— Ти си позор за баща си.
Аарон го погледна спокойно.
— Чуваш ли ме, момче?
Юджийн извърна поглед. Големите очи на детето, приличащи повече на кучешки, отколкото на човешки, предизвикаха гадене в стомаха му.
— Не го искам в къщата си.
— Но какво е направил?
— Не е нужно да прави нещо. Стига ми, че е такъв, какъвто е. Знаеш ли, че хората ми се присмиват? Подиграват ми се заради него.
— Никой не ти се подиграва, Юджийн.
— Напротив…
— Не и заради момчето.
— Какво?
— Ако ти се присмиват, то не е заради него. Присмиват се на теб.
— Затваряй си устата!
— Хората знаят какъв си, Юджийн. Познават те добре, както и аз.
— Казвам ти, жено…
— Жалък си като улично псе, все говориш какво си видял и от какво се страхуваш…
Той я удари, както бе правил много пъти преди. От удара ѝ потече кръв, както бе ставало многократно през изминалите пет години, но независимо че залитна, първата ѝ мисъл бе за момчето.
— Аарон — каза тя с насълзени от болката очи, — ела с мен.
— Остави това копеле! — Юджийн целият трепереше.
— Аарон.
Детето стоеше между майка си и баща си и не знаеше кого да послуша. От объркването, изписано на лицето му, сълзите на Луси рукнаха още по-силно.
— Мамо — каза малкият много тихо. Въпреки объркването, очите му гледаха мрачно. Преди Луси да измисли как да разведри обстановката, Юджийн сграбчи детето за косата и го придърпа към себе си.
— Слушай баща си, момче.
— Да.
— Трябва да отговаряш на баща си с „да, сър“, нали? Кажи: „Да, сър“.
Лицето на Аарон се озова навряно във вонящия чатал на джинсите на баща му.
— Да, сър.
— Той остава с мен, жено. Повече няма да го водиш в онази шибана барака. Той остава с баща си.
Битката бе загубена и Луси го знаеше. Ако продължеше да настоява, само щеше да изложи детето на по-голям риск.
— Ако го нараниш…
— Аз съм негов баща, жено — ухили се Юджийн. — Да не мислиш, че ще нараня собствената си плът и кръв?
Момчето бе притиснато между бедрата на баща си в едва ли не неприлично положение. Но Луси знаеше, че съпругът ѝ е на ръба да избухне, а тогава би станал неконтролируем. Тя вече не се безпокоеше за себе си — беше изживяла своите щастливи моменти, — но момчето беше толкова уязвимо.
— Защо не се изметеш, жено? Ние с момчето искаме да останем сами, нали?
Юджийн измъкна главата на Аарон от чатала си и погледна подигравателно пребледнялото му лице.
— Нали така?
— Да, татко.
— Да, татко. Да, разбира се, татко.
Луси напусна къщата и се скри в хладния мрак на бараката, където взе да се моли за Аарон, кръстен на брата на Мойсей. Аарон, чието име означаваше „възвишен“. Чудеше се колко дълго ще оцелее той сред бруталността, която бъдещето му предлагаше.
Момчето беше накарано да се съблече. Стоеше пребледняло пред баща си, но не се страхуваше. Знаеше, че ударите с колана, които го очакват, ще му причинят болка, но това не беше истински страх.
— Ти си болнав, момче — каза Юджийн, като прокара огромната си длан по корема на сина си. — Слаб и болнав като хилаво прасе. Ако аз бях фермер, а ти — прасе, знаеш ли какво щях да направя?
Той сграбчи отново детето за косата. Другата си ръка пъхна между краката му.
— Знаеш ли какво щях да направя, момче?
— Не, татко. Какво щеше да направиш?
Грубата ръка се плъзна по тялото на Аарон и баща му издаде рязък звук.
— Щях да те заколя и да нахраня с теб другите прасета. Свинското месо им се услажда най-много. Искаш ли да го направя?
— Не, татко.
— Няма ли да ти хареса?
— Не, благодаря, татко.
Лицето на Юджийн стана сурово.
— Е, аз пък бих искал да видя това, Аарон. Ще ми се да видя какво ще направиш, ако те разпоря, за да проверя какво има вътре в теб.
В игрите на баща му се бе появила нова форма на насилие, която Аарон не можеше да разбере: нови заплахи, нова интимност. Макар да се почувства неудобно, момчето знаеше, че истински страх изпитва не то, а баща му. Страхът бе отреден на Юджийн по рождение, точно както бе отредено на Аарон да гледа, да чака и да страда, докато настъпи моментът. Момчето знаеше, без да разбира как и защо, че ще бъде средството за унищожение на собствения си баща. Дори може би нещо повече от средство.
Гневът избухна в Юджийн. Взираше се в момчето и стискаше толкова силно загорелите си юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Детето бе неговата гибел, по някакъв начин бе съсипало хубавия живот, който имаха двамата с Луси преди раждането му, при това така категорично, сякаш беше застреляло родителите си. Без да мисли какво прави, Юджийн обхвана с ръце крехкото вратле на сина си.
Аарон не издаде звук.
— Мога да те убия, момче.
— Да, сър.
— Какво ще кажеш за това?
— Нищо, сър.
— Трябва да кажеш: „Благодаря, сър“.
— Защо?
— Защо ли, момче? Защото този живот не струва дори колкото свински лайна и ако те убия, ще ти направя услуга, каквато всеки син заслужава да получи от любящия си баща.
— Да, сър.