Юджийн измъкна главата на Аарон от чатала си и погледна подигравателно пребледнялото му лице.
— Нали така?
— Да, татко.
— Да, татко. Да, разбира се, татко.
Луси напусна къщата и се скри в хладния мрак на бараката, където взе да се моли за Аарон, кръстен на брата на Мойсей. Аарон, чието име означаваше „възвишен“. Чудеше се колко дълго ще оцелее той сред бруталността, която бъдещето му предлагаше.
Момчето беше накарано да се съблече. Стоеше пребледняло пред баща си, но не се страхуваше. Знаеше, че ударите с колана, които го очакват, ще му причинят болка, но това не беше истински страх.
— Ти си болнав, момче — каза Юджийн, като прокара огромната си длан по корема на сина си. — Слаб и болнав като хилаво прасе. Ако аз бях фермер, а ти — прасе, знаеш ли какво щях да направя?
Той сграбчи отново детето за косата. Другата си ръка пъхна между краката му.
— Знаеш ли какво щях да направя, момче?
— Не, татко. Какво щеше да направиш?
Грубата ръка се плъзна по тялото на Аарон и баща му издаде рязък звук.
— Щях да те заколя и да нахраня с теб другите прасета. Свинското месо им се услажда най-много. Искаш ли да го направя?
— Не, татко.
— Няма ли да ти хареса?
— Не, благодаря, татко.
Лицето на Юджийн стана сурово.
— Е, аз пък бих искал да видя това, Аарон. Ще ми се да видя какво ще направиш, ако те разпоря, за да проверя какво има вътре в теб.
В игрите на баща му се бе появила нова форма на насилие, която Аарон не можеше да разбере: нови заплахи, нова интимност. Макар да се почувства неудобно, момчето знаеше, че истински страх изпитва не то, а баща му. Страхът бе отреден на Юджийн по рождение, точно както бе отредено на Аарон да гледа, да чака и да страда, докато настъпи моментът. Момчето знаеше, без да разбира как и защо, че ще бъде средството за унищожение на собствения си баща. Дори може би нещо повече от средство.
Гневът избухна в Юджийн. Взираше се в момчето и стискаше толкова силно загорелите си юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Детето бе неговата гибел, по някакъв начин бе съсипало хубавия живот, който имаха двамата с Луси преди раждането му, при това така категорично, сякаш беше застреляло родителите си. Без да мисли какво прави, Юджийн обхвана с ръце крехкото вратле на сина си.
Аарон не издаде звук.
— Мога да те убия, момче.
— Да, сър.
— Какво ще кажеш за това?
— Нищо, сър.
— Трябва да кажеш: „Благодаря, сър“.
— Защо?
— Защо ли, момче? Защото този живот не струва дори колкото свински лайна и ако те убия, ще ти направя услуга, каквато всеки син заслужава да получи от любящия си баща.
— Да, сър.
В бараката зад къщата Луси бе престанала да плаче. Нямаше никаква полза от плача, а освен това нещо в небето, което виждаше през дупките на покрива, ѝ бе навяло спомени, които пресушиха сълзите ѝ. Едно определено небе: чисто синьо и сияйно. Юджийн нямаше да направи нищо лошо на момчето. Нямаше да се осмели, никога не би посмял да навреди на това дете. Той знаеше какво е момчето, макар че никога не би си го признал.
Тя си спомни онзи ден преди шест години, когато небето сияеше като сега и въздухът бе натежал от горещината. Двамата с Юджийн се бяха сгорещили почти колкото въздуха и през целия ден не откъсваха поглед един от друг. Тогава той беше в разцвета на силите си: висок, прекрасен мъж, със заякнало от физическия труд тяло, а краката му ѝ се струваха твърди като скала, когато прокарваше ръце по тях. И тя самата беше красавица: с най-хубавия задник в цял Уелкъм, стегнат и закръглен, с толкова меки косми по пубиса, че Юджийн не можеше да се сдържи да я целува дори там — на най-скришното място. Той я любеше по цял ден — а понякога и по цяла нощ — в къщата, която строяха, или на пясъка в късния следобед. Пустинята бе удобна постеля и можеха да лежат необезпокоявани под безкрайното небе.
В онзи ден преди шест години небето притъмня твърде рано; оставаше доста време до падането на нощта. Притъмня внезапно и на тях им стана студено, защото бяха голи и се любеха. Тогава тя видя над рамото на Юджийн формите, които бяха закрили синевата: огромни и величествени същества, които ги гледаха. Увлечен от страстта, Юджийн продължаваше да я люби, като проникваше на дълбоки тласъци в нея, защото знаеше, че така ѝ доставя най-голяма наслада, когато една морава ръка, голяма колкото човешки бой, го сграбчи за врата и го изтръгна от скута ѝ. Луси видя как Юджийн се издига в небето като гърчещ се заек, като пръскаше течност от две отверстия — и от север, и от юг, — докато правеше последни тласъци във въздуха. После Юджийн отвори за миг очи и видя Луси на десетина метра под себе си, все още гола, все още разкрачена, с чудовища от всяка страна. Небрежно, без злоба, те го захвърлиха настрани и тя го изгуби от поглед.