Елинор изпъна рамене и се усмихна подигравателно на питащия.
— Ами нека се възползваме от твоята мъдрост, Лу. Какво трябва да направим според теб?
— Мисля, че трябва да се спотаим и да ги оставим да отминат.
— Аз не съм щраус — отвърна Елинор, — но ако ти искаш да си заровиш главата в пясъка, ще ти услужа с лопата, Лу. Дори ще ти изкопая дупката.
Всички избухнаха в смях. Смутен, скептикът замълча и взе да си чопли ноктите.
— Не може да си седим тук и да ги оставим да тичат по улиците на града — каза заместник-шерифът, докато правеше балончета с дъвката си.
— Отиваха към планината — обади се Дейвидсън. — Встрани от Уелкъм.
— А какво им пречи да си променят проклетото решение — възрази Елинор. — А?
Никакъв отговор. Няколко души кимнаха, други поклатиха глава.
— Джебедая — каза тя, — ти си заместник-шериф. Какво мислиш по въпроса?
Младият мъж с шерифска значка, който дъвчеше дъвка, леко поруменя и подръпна тънките си мустаци. Очевидно нямаше идеи.
— Виждам накъде вървят нещата — отсече жената, преди Джебедая да успее да отговори. — Ясно е като бял ден. Треперят ви гащите да отидете да изкарате изчадията от дупките им, нали?
В стаята се разнесоха тихи оправдания, мнозина отново поклатиха глава.
— Възнамерявате просто да си седите кротко и да допуснете местните жени да бъдат разкъсани.
Хубава дума: разкъсани. Беше много по-впечатляваща от „изядени“. Елинор замълча за по-голям ефект. После добави мрачно:
— Или по-лошо.
По-лошо от разкъсани? За бога, какво би могло да е по-лошо от това да бъдеш разкъсан?
— Няма да позволим на тези демони и с пръст да ви докоснат — заяви Пакард, като се изправи от мястото си с известно затруднение. После се обърна към присъстващите, като се олюляваше. — Ще пипнем тези лайнари и ще ги линчуваме.
Мъжете останаха равнодушни към бойния призив: след схватката му на главната улица доверието в шерифа явно бе спаднало.
— Благоразумието е най-доброто мъжество — промърмори под нос Дейвидсън.
— Пълни глупости — отсече Елинор.
Дейвидсън сви рамене и си допи уискито. Този път никой не му доля чашата. Той си напомни мрачно, че трябва да е благодарен, задето е още жив. Обаче работният му график бе съсипан. Трябваше да се добере до телефон и да наеме кола; ако се наложи, да плати на някой да дойде да го вземе. Демоните, каквото и да представляваха, не бяха негов проблем. Щеше да му бъде интересно да прочете някоя и друга статия по темата в „Нюзуик“, докато разпуска с Барбара, когато се върне на Изток, но сега искаше единствено да приключи работата си в Аризона и да се прибере възможно най-скоро.
Пакард обаче имаше други идеи.
— Вие сте свидетел — каза той, като посочи Дейвидсън — и като шериф на тази общност ви нареждам да останете в Уелкъм, докато не отговорите задоволително на всички въпроси, които смятам да ви задам.
Официалният език звучеше странно от устата на този недодялан мъж.
— Имам работа… — започна Дейвидсън.
— Тогава изпрати телеграма и я отмени, господинчо.
Дейвидсън разбираше, че шерифът се заяжда с него, пришълеца от Източните щати, само за да повиши малко съсипаната си репутация. Но Пакард бе представител на закона, така че нищо не можеше да се направи. Кимна в знак на съгласие, и то колкото можа по-охотно. По-късно, когато се прибереше у дома жив и здрав, можеше да подаде оплакване срещу този провинциален диктатор. Но засега беше по-добре да изпрати телеграма и да прекъсне командировката си.
— Е, какъв е планът? — обърна се Елинор към Пакард.
Шерифът изду поруменелите си от алкохола бузи.
— Ще се разправим с демоните — отвърна той.
— Как?
— С пушки, жено.
— Ако тия твари са толкова огромни, колкото твърди той, ще ти е нужно нещо повече от пушки.
— Огромни са — обади се Дейвидсън. — Повярвайте ми, огромни са.
Пакард се усмихна подигравателно.
— Ще вземем целия шибан арсенал — каза шерифът, като насочи оцелелия си палец към Джебедая. — Момче, извади тежката артилерия. Противотанковите оръжия. Базуките.
Всички зяпнаха.
— Имаш базуки? — попита Лу, скептикът до камината.
Пакард се усмихна снизходително.
— Военно снаряжение, останало от Втората световна война.
Дейвидсън въздъхна вътрешно. Този беше психопат. Откачалка с арсеналче от антики, които вероятно бяха по-смъртоносни за стрелеца, отколкото за потенциалната жертва. Всички щяха да умрат. Бог да му е на помощ, всички щяха да умрат.
— Джош Пакард — каза Елинор Кукър, очарована от тази проява на храброст, — може и да нямаш пръсти, но си единственият мъж в тази стая.