Юджийн подозираше, че е станал жертва на някакъв заговор, въпреки че истината надхвърляше и най-мъчителните му представи.
Знаеше само, че Аарон е луд. И че пищната Луси, неговата съпруга, красавица и някогашна утеха, беше допринесла по някакъв начин както за лудостта на момчето, така и за собствените му страдания.
Тя беше продала детето — беше почти сигурен в това. Неизвестно как бе сключила сделка с тварите от подземния свят, за да размени живота и разума на единствения му син срещу някакъв дар. Какво ли е получила в замяна? Някаква евтина дрънкулка, която е скрила в бараката си? Ей богу, щеше да си плати за това. Но преди да я накара да страда, преди да отскубне косата ѝ и да намаже лъскавите ѝ гърди с катран, тя щеше да си признае. Той щеше да я накара да си признае, не на него, а на хората от Уелкъм — мъжете и жените, които се подиграваха на пиянските му брътвежи, които му се присмиваха, докато плачеше над халбите с бира. Те щяха да чуят от устните на Луси, че кошмарите, които е преживял, са истински; щяха да научат с ужас, че демоните, за които постоянно им говори, действително съществуват. Тогава щяха да го оправдаят напълно и целият град щеше да го помоли за прошка, а овъргаляното в катран и пера тяло на проклетата му съпруга щеше да увисне на телефонния стълб в покрайнините на Уелкъм.
Оставаха две мили до града, когато Юджийн спря.
— Нещо се приближава.
Облак прах, а в него — множество горящи очи.
Най-лошият му страх.
— Исусе!
Юджийн пусна жена си. Нима идваха да вземат и нея? Да, сигурно и това е част от сключената от нея сделка.
— Превзели са града — каза той. Въздухът се изпълни с гласовете им, стана нетърпимо.
Виещата орда се приближаваше по пътя, летеше право към него. Юджийн заряза курвата и побягна. Луси стоеше и гледаше с усмивка прашния облак: нека я вземат, само да оставят него на мира.
— Това е Пакард — извика тя.
Юджийн погледна назад, присвил очи. Облакът от дяволи се разсейваше. Очите в сърцевината му бяха фарове, а гласовете — сирени: цяла армия леки коли и мотоциклети, предвождани от виещия автомобил на шерифа.
Юджийн се смути. Какво е това? Масово изселване? Дори Луси изпита несигурност за пръв път през този славен ден.
Щом се приближи до двамата, конвоят забави ход и спря, прахта се разнесе и самоубийствената команда на Пакард лъсна в пълния си блясък. Бяха дузина коли и шест мотоциклета, до един натоварени с оръжия и полицаи.
Армията се състоеше от граждани на Уелкъм, в това число Елинор Кукър. Впечатляваща войска от начумерени, добре въоръжени хора.
Пакард се подаде от прозореца на колата си, изплю се и заговори.
— Някакви проблеми, Юджийн?
— Не съм глупак, Пакард.
— Не казвам, че си.
— Видях онези същества. Луси ще ви каже.
— Знам, Юджийн; знам, че си ги видял. Има дяволи сред тези хълмове, проклет да съм, ако няма. Защо според теб съм организирал тази полицейска хайка?
Пакард погледна ухилен седналия зад волана Джебедая.
— Проклет да съм, ако няма — повтори. — И много скоро ще ги пратим на оня свят.
От задния прозорец се подаде госпожа Кукър, държеше запалена пура.
— Изглежда, ти дължим извинение, Джийн — рече тя с извинителна усмивка. „И все пак си остава пиянде. Сватбата с онази дебелогъза курва го съсипа. Каква загуба.“
Лицето на Юджийн светна от задоволство.
— Така е.
— Скачайте в някоя кола отзад — намеси се Пакард — и да вървим да ги извадим от дупките им, както се ловят змии.
— Заминаха към хълмовете — рече Юджийн.
— Не думай?
— Взеха момчето. Събориха ми къщата.
— Много ли бяха?
— Може би дузина.
— Добре, Юджийн, тогава по-добре да се качиш при нас. — Шерифът нареди на един от полицаите отзад да слезе. — Сигурно гориш от нетърпение да пипнеш копелетата, а?
Юджийн се обърна към Луси.
— И да я дам под съд.
Но Луси вече тичаше през пустинята; беше толкова далеч, че приличаше на кукла.
— Напуснала е пътя! — възкликна Елинор. — Ще се самоубие.
— Малко ѝ е — каза Юджийн, докато влизаше в колата. — Тази жена е по-долна и от самия дявол.
— Какви ги говориш, Джийн?
— Продаде единствения ми син на Пъкъла…
Маранята погълна Луси.
— На Пъкъла — повтори гой.
— Остави я тогава — рече Пакард. — Пъкълът ще си я прибере рано или късно.
Луси знаеше, че няма да си направят труда да я преследват. Още щом видя полицейските лампи, оръжията и каските в облака прах, тя разбра, че ѝ е отредена малка роля в предстоящите събития. В най-добрия случай щеше да бъде техен наблюдател. В най-лошия щеше да умре от топлинен удар, докато прекосява пустинята, и никога нямаше да научи как ще приключи наближаващата битка. Често бе размишлявала над съществуването на тварите, които я бяха заплодили колективно. Къде живееха, защо бяха решили да правят любов с нея. Беше се чудила и дали някой друг в Уелкъм знае за тях. Колко човешки очи, освен нейните, бяха виждали тайнствената им анатомия през годините? И, разбира се, беше се питала дали ще дойде ден на разплата, на сблъсък между видовете. И ето, че този ден бе дошъл без предупреждение, а на фона на подобен сблъсък собственият живот не струва нищо.