Нещо не беше наред. Нещо или някой идваше, за да се включи в нощния празник без покана. Демоните познаваха признаците и бяха подготвени за подобна възможност. Нима не беше неизбежно героите на Уелкъм да тръгнат след момчето? Не вярваха ли мъжете по достоен, за съжаление, начин, че земята е родила вида им от необходимост за себепознание, че са били бозайници, които са еволюирали в хора?
Тогава бе съвсем естествено да се отнесат към бащите като към врагове, да ги потърсят и да се опитат да ги унищожат. Наистина трагично, защото единственото желание на бащите беше да постигнат единство чрез обединение, а глупавите им деца щяха да провалят празника.
Въпреки всичко мъжете щяха да си останат мъже. Може би Аарон щеше да бъде различен, макар че навярно и той след време щеше да се завърне в човешкия свят и да забрави всичко научено тук. Съществата, които му бяха бащи, бяха бащи и на мъжете — съчетанието на семето им в тялото на Луси беше същата смес, от която бяха възникнали първите мъже. Жените бяха съществували винаги — самостоятелен вид, живял в хармония с демоните. Но те бяха пожелали другар в игрите и двата вида се бяха събрали, за да направят мъжете.
Каква грешка, какво катастрофално недоразумение. За броени епохи най-лошите бяха унищожили най-добрите, жените бяха превърнати в роби, а демоните — избити или изпратени в подземния свят. Оцелели бяха само шепа бащи, които да повторят онзи първи експеримент и да направят мъже като Аарон — мъже, които да се поучат от историята си. Господстващата раса можеше да стане по-миролюбива, само ако човечеството се сдобиеше с нови деца от мъжки пол. А шансът това да се случи беше достатъчно малък и без намесата на още сърдити деца, стиснали оръжия в големите си бели юмруци.
Аарон долови миризмата на Пакард и на втория си баща, и щом ги подуши, осъзна, че те не са като него, че са различни. А когато тази нощ приключеше, щяха да му се струват още по-чужди, като представители на друг животински вид. Великолепните демони, които го заобикаляха, му бяха много по-близки и момчето разбра, че ще ги защити, дори ако се наложи да даде живота си за целта.
Автомобилът на Пакард предвождаше атаката. Превозните средства изскочиха от мрака с примигващи полицейски лампи и включени фарове и се устремиха към участниците в церемонията. Няколко полицаи изкрещяха ужасено в колите си при вида на разкрилата се пред очите им гледка, но нападението вече беше започнало. Разнесоха се изстрели. Аарон усети, че бащите се скупчват около него, за да го защитят с потъмнелите си от гняв и страх тела.
Пакард разбра инстинктивно, че съществата са уплашени, направо подуши страха им. Това беше част от работата му — да го разпознава, да си играе с него, да го използва срещу мерзавците. Той закрещя заповеди в микрофона си и поведе конвоя към кръга от демони. Седнал в една от задните коли, Дейвидсън затвори очи и отправи молитва към Йехова, Буда и Граучо Маркс. „Дайте ми сила, дайте ми хладнокръвие и чувство за хумор.“ Но никой не му се притече на помощ — мехурът му продължи да се бунтува, а гърлото му да се свива.
Пред него се разнесе писък на спирачки. Дейвидсън отвори очи (само ги открехна) и видя как лилаво-черната ръка на едно от съществата се увива около автомобила на шерифа, след което го вдига във въздуха. Задната врата на колата се отвори и една човешка фигура, която приличаше на Елинор Кукър, прелетя метър-два, преди да се стовари на земята, последвана почти незабавно от Юджийн. Останали без водач, колите започнаха да се блъскат една в друга и на мястото се вдигна облак от пушек и прах, който закри частично гледката. Разнесе се шум от трошене на предни прозорци, защото шофьорите бяха избрали най-бързия начин да напуснат колите си, трясъци от смачкани покриви и изкъртени врати. Предсмъртният вой на счупена сирена и предсмъртните жалби на пострадал полицай.
Но гласът на Пакард още се чуваше ясно: автомобилът му се издигаше все по-високо, двигателят ръмжеше, гумите се въртяха нелепо във въздуха, а той не спираше да крещи заповеди. Демонът продължи да разтърсва колата като дете, което държи играчка, докато вратата на шофьора не се отвори и Джебедая не падна до надиплената по земята кожа на съществото. Дейвидсън видя как тази кожа покрива счупения гръбнак на заместника, сякаш иска да го погълне между гънките си. Видя и как Елинор се приближава до огромния демон, който поглъщаше сина ѝ.
— Джебедая, излизай веднага от там! — извика тя и започна да пуска куршум след куршум в безизразната цилиндрична глава на демона.
Дейвидсън излезе от колата си, за да има по-добра видимост. Сега виждаше по-ясно хаоса от строшени автомобили и опръскани с кръв покриви. Демоните се изтегляха от битката, беше останало само причудливото чудовище, което държеше колата на шерифа. Дейвидсън отправи тиха благодарствена молитва към всяко божество, което би могло да се навърта наоколо. Дяволите си отиваха. Нямаше да има решаваща схватка, никакъв ръкопашен бой с юмруци и пипала. Чудовищата просто щяха да изядат момчето или каквото там планираха да сторят на горкото копеленце. Всъщност, дали не вижда Аарон от мястото си? Не беше ли негова крехката фигура, която отстъпващите демони държаха високо вдигната като трофей?