Засрамени от ругатните и обвиненията на Елинор, изпокрилите се полицаи наизлязоха от скривалищата си, за да обградят единственото останало чудовище. Все пак то беше само, а и държеше в лигавото си пипало техния Наполеон. Започнаха да изстрелват залп след залп в гънките на туловището и главата без лице, но дяволът не им обърна никакво внимание и продължи да раздрусва Пакард, като мъртва жаба в тенекиена кутия, докато не загуби интерес и не захвърли колата. Въздухът се изпълни с миризмата на бензин, от която на Дейвидсън му се пригади.
Тогава се разнесе вик:
— Залегни!
„Граната? Абсурд! Не и с всичкия този бензин по…“
Дейвидсън се просна по очи. Настъпи тишина, нарушавана единствено от хленча на някакъв ранен мъж, после се чу глухият, разтърсващ земята гръм на избухналата граната.
Някой възкликна „Божичко“ с тържествуващи нотки в гласа.
„Мили боже! В името на… слава…“
Демонът беше обгърнат от пламъци. Тънката му намокрена с бензин кожа гореше; единият му крайник беше откъснат от взрива, другият частично унищожен; гъста безцветна кръв шуртеше от раните и чуканчето. Във въздуха се носеше миризма, която напомняше на изгоряла захар; очевидно съществото страдаше. Когато пламъците стигнаха до празното му лице, тялото му се заклати и разтресе и нещото се обърна и побягна от мъчителите си, без да издаде нито звук на агония. Дейвидсън почувства прилив на въодушевление, докато го гледаше как гори — като простичкото удоволствие, което изпитваше като хлапе, щом забиеше тока на обувката си в някоя медуза. Любимото му занимание през летните ваканции. Мейн: горещи следобеди, пробиване на медузи.
Извлякоха Пакард от останките на колата му. Боже мой, този мъж беше от стомана: изправи се на крака и закрещя на хората си да догонят врага. Но късметът го изостави в най-славния му час — от пламтящото цвете, в което се бе превърнал демонът, се отлюпи горящо парченце и падна в езерото от бензин, в което стоеше шерифът. Миг по-късно Пакард, колата му и двама души, които се опитваха да го спасят, бяха погълнати от огромен огнен облак. Нямаха никакъв шанс да оцелеят, пламъците направо ги пометоха. Дейвидсън видя как тъмните им форми загиват в огнения ад, като се гърчат една върху друга.
Секунда преди тялото на Пакард да се стовари на земята, Дейвидсън чу гласа на Юджийн, който се извиси над пращенето и бученето на пламъците:
— Видяхте ли какво направиха? Видяхте ли какво направиха?
Полицаите му отговориха с яростен рев.
— Убийте ги! — изкрещя Юджийн. — Убийте ги!
Луси чу шума на битката, но не тръгна към хълмовете. Нещо в надвисналата луна и в мириса на вятъра я бе лишило от желание да продължава. Изтощена и запленена, тя стоеше в откритата пустиня и зяпаше небето.
Когато след цяла вечност сведе отново очи към хоризонта, видя две неща, които донякъде събудиха любопитството ѝ. Черен облак дим над хълмовете и по-нататък, на границата на зрителното ѝ поле, редица същества, които се отдалечаваха от тях. Тя хукна внезапно.
Докато тичаше, осъзна, че се чувства отново като младо момиче и че я движи мотив, характерен за младо момиче: преследваше своя любим.
Луси изгуби демоните от поглед. Спря задъхана насред голата пустиня; сякаш самата земя ги бе погълнала. После хукна отново. Нали имаше правото да види сина си и неговите бащи още веднъж, преди да изчезнат завинаги? Или след всичките години очакване щеше да ѝ бъде отказано дори това?
Дейвидсън шофираше колата начело на конвоя, под наставленията на Юджийн, с когото в момента беше трудно да се спори. Нещо в начина, по който държеше пушката си, подсказваше, че първо ще стреля и после ще задава въпроси; заповедите му към разпокъсаната армия, която го следваше, се състояха предимно от несвързани ругатни и обиди. Очите му блестяха налудничаво, от устата му капеше слюнка. Беше обезумял и ужасяваше Дейвидсън. Но за него беше късно да се връща — беше се съюзил с този мъж за едно последно апокалиптично преследване.