— Видя ли? Онези чернооки копелета са шибани страхливци! — изкрещя Юджийн, за да надвика измъченото ръмжене на двигателя. — Защо караш толкова бавно, момче?
Той заби пушката в слабините на Дейвидсън.
— Карай или ще ти пръсна мозъка.
— Не знам накъде отидоха — извика му Дейвидсън.
— Как така? Покажи ми!
— Как да ти покажа, като изчезнаха.
Юджийн най-накрая проумя какво му казват.
— Намали, момче. — Той размаха ръка през прозореца, за да сигнализира и на останалите да намалят. — Спри колата, спри колата!
Дейвидсън натисна спирачки.
— И угаси проклетите фарове. Всички ги угасете!
Дейвидсън изключи фаровете. Останалите шофьори последваха примера му.
Изведнъж стана тъмно и тихо. Не се виждаше нищо и не се чуваше нищо. Бяха изчезнали; цялото шумно демонско племе просто се беше разтворило във въздуха.
Когато очите им привикнаха към лунната светлина, пустинята изсветля. Юджийн слезе от колата, без да изпуска пушката от ръце, и се втренчи в пясъка, сякаш очакваше обяснение.
— Шибаняци — рече тихо той.
Луси беше спряла да тича. Сега вървеше към колоната от автомобили. Всичко беше свършило. Бяха изиграли всички: изчезването им беше коз, който никой не беше очаквал.
И тогава тя чу Аарон.
Не можеше да го види, но гласът му беше ясен като камбанен звън: ясен и подканящ. Камбанен звън, който сякаш казваше: време е за празник — елате да празнуваме.
Юджийн го чу също и се усмихна. Все пак демоните бяха наблизо.
— Хей! — викаше момчето.
— Къде е той? Виждаш ли го, Дейвидсън?
Дейвидсън поклати глава. После:
— Чакай! Чакай! Виждам светлина… Виж, право пред нас.
— Виждам я.
Юджийн махна на Дейвидсън да седне пак зад волана, проявявайки излишна предпазливост.
— Карай, момче. Но бавно. И без светлини.
Дейвидсън кимна. „Още медузи за дупчене“, помисли си. В крайна сметка щяха да ги пипнат копелетата, а не си ли заслужаваше да се рискува малко за целта? Конвоят потегли отново, този път със скоростта на охлюв.
Луси хукна пак: вече виждаше мъничката фигура на Аарон — стоеше в началото на склон, който се спускаше под пясъка. И колите бяха тръгнали към него.
Щом видя приближаването им, Аарон спря да вика и започна да се спуска по склона. Нямаше смисъл да чака повече, беше сигурен, че ще го последват. Босите му крачета оставяха едва забележима диря в мекия пясък на стръмнината, която щеше да го отведе далеч от този идиотски свят. Там, в сенките под земята, се виждаше усмихнатото му и развълнувано семейство.
— Спуска се — съобщи Дейвидсън.
— Тогава да последваме малкото копеле — каза Юджийн. — Може би хлапето не знае какво прави. Я го освети малко.
Фаровете осветиха Аарон. Дрехите му висяха на парцали, ходеше прегърбен от изтощение.
На няколко метра вдясно от тях Луси гледаше как първата кола от конвоя пресича ръба на склона и изчезва под земята. „Не — помисли си тя, — недейте.“
Дейвидсън усети внезапен пристъп на страх и намали скоростта.
— Давай, момче. — Юджийн заби отново пушката в слабините му. — Притиснали сме ги в ъгъла. Тук е бърлогата им. Момчето ни води право при тях.
Вече всички коли се спускаха по склона, гумите им се пързаляха по пясъка.
Аарон се обърна. Зад него, осветени от собственото си сияние, стояха демоните — маса от тела с невъзможна геометрия. Телата на бащите притежаваха всички характеристики на Луцифер: необичайната анатомия, заострените глави, люспите, увисналите на гънки кожи, ноктите, щипците.
Юджийн спря конвоя, слезе от колата и тръгна към Аарон.
— Благодаря, момче — рече му. — Ела тук, вече можем да се погрижим за теб. Пипнахме ги. В безопасност си.
Аарон го гледаше неразбиращо.
Зад гърба на Юджийн мъжете се изсипаха от колите с готови за стрелба оръжия. Сглобиха набързо една базука, вдигнаха предпазителите на пушките си, взеха гранатите в ръце.
— Ела при татко, момче — повтори Юджийн.
Аарон не помръдна, затова Юджийн се спусна още няколко метра под земята. Дейвидсън излезе от автомобила, като се тресеше от страх.
— Може би трябва да оставиш пушката. Може би го плашиш.
Юджийн изсумтя и наведе дулото с няколко сантиметра.
— В безопасност си — рече Дейвидсън на хлапето. — Всичко е наред.
— Тръгни към нас, момче. Бавно.
Лицето на Аарон започна да се зачервява. Промяната на цвета му се виждаше ясно дори под измамливата светлина на фаровете. Бузите му се издуха като балони, кожата на челото му се загърчи, сякаш отдолу пълзяха личинки. Главата му се разтече, стана безформена като облак, момчешкото му лице се разпука, за да даде път на огромното, невъобразимо лице на бащата, в който щеше да се превърне синът.